— Нашата Елица Рилска е направо светица — три години вдига майка ми на крака, златни ръце има! — Борис Валентинов тресна шумно с длан по масата и придърпа към себе си чинията с мезетата. — За такова нещо трябва да се пие. Йоана Овчара, подай онова сухото вино, дето го взехме от супермаркета.
Гостите заговориха един през друг. Свекърва ми, Пенка Вълкова, седеше начело на масата с лилава жилетка. Беше още бледа, но вече изглеждаше стегната, почти възстановена. След инсулта лицето ѝ се беше пооправило; само левият ъгъл на устата ѝ потрепваше леко, когато се развълнуваше. Срещу нея се беше настанила трийсетгодишната ѝ дъщеря Йоана Овчара, която без особен интерес побутваше гроздовите зърна в чинията си.
Аз бях седнала в края, най-близо до прохода към кухнята. Върху облегалката на фотьойла лежеше старият апарат за кръвно с олющена, посивяла от времето лепенка. Бях го донесла от спалнята преди около час, когато Пенка Вълкова се оплака, че ѝ бучи в ушите. Маншетът още миришеше на спирт и евтин сапун.
— Ех, Елица Рилска — поклати глава съседката от етажа, леля Донка Валентинова, и отпи от чая си. — Да гледаш такъв болен човек… То не е само да сготвиш. Трябва да го обръщаш, да го миеш, да му подаваш подлога. Не всяка снаха би издържала. Късмет си имала, Пенка.
Пенка Вълкова кимна благосклонно, отчупвайки си парче от купешката торта за около три лева. Погледът ѝ първо се плъзна към Йоана Овчара, после се спря върху мен.
— Елица Рилска се стара, няма какво да се лъжем — произнесе свекърва ми с равен глас. — Но дългът си е дълг. Борис Валентинов я доведе тук, в този апартамент, вече петнайсет години живеят под този покрив. Семейство сме. Само че, щом всички сте се събрали, искам да кажа нещо. Сега, като ми поолекна, реших да подредя документите. Направих дарение. На Йоанка. Жилището ще остане на нея. Скоро ще ражда, трябва ѝ дом. А Борис Валентинов е мъж, той сам ще си изкара.
В стаята настъпи такава тишина, сякаш някой беше спрял въздуха. Отвън ясно се чуваше как гумите на колите шумолят по мокрия асфалт — обикновена вечер в жилищен квартал, на три минути пеша от автобусната спирка.
Борис Валентинов застина с вилица във въздуха. Лицето му бавно потъмня и се наля с червенина. Първо погледна мен, после сестра си.
— Мамо, какви ги говориш? — попита той тихо. — А ние? Петнайсет години сме тук. Ремонт правихме. Сложихме дограма за деветстотин лева.
— Вие ще си останете тук, докато съм жива — отвърна спокойно Пенка Вълкова и приглади яката на жилетката си. — Къде ще ви гоня? Но собственик ще бъде Йоана Овчара. Така е справедливо. Тя ми е родна дъщеря, моя кръв. А Елица Рилска… Елица Рилска е разумна жена. Тя ще продължи да ми помага. От уважение. Нали не заради квадратните метри си ме гледала, Елица Рилска? Ние сме свои хора.
Погледът ми се закова в апарата за кръвно върху фотьойла. Вътре в мен нямаше нищо — само празнота и студ. За три години бях свикнала с това усещане. Знаех много добре каква цена имаха тези грижи: по осемстотин лева на месец за гледачка, която наемах през деня със свои лични пари, изкарани от нощни счетоводни задачи. Борис Валентинов беше убеден, че аз самата тичам на обяд от работа, защото офисът ми бил наблизо. Не знаеше за Живка Огнянова. Никой не знаеше. Мълчах, защото така ми се струваше по-лесно. Сама бях създала измамното впечатление, че всичко се случва без усилие.
— Ти самата повтаряше, че сме семейство, когато преди три години я взехме от болницата — внезапно се обади Йоана Овчара и ме погледна с чисти, невинни очи. — Елица Рилска, защо мълчиш? На мама не ѝ бива да се вълнува, пак ще ѝ скочи кръвното.
Станах от стола и внимателно навих гумените маркучи на апарата. Лепенката изпращя и всички за миг обърнаха глави към мен.
— Ще отида да измия съдовете — казах аз.
Собственият ми глас прозвуча неочаквано спокоен.
В кухнята миришеше на запарен чай и на стара мушама. Пуснах горещата вода и подложих ръцете си под струята. Тя пареше пръстите ми, но почти не усещах болка.
За тези три години се бяха насъбрали толкова еднакви дни, че в паметта ми се бяха слели в една лепкава, тежка буца. Помня първата зима след инсулта ѝ. Тогава Борис Валентинов замина в командировка за две седмици — искаше да припечели още малко. Заплатата му в склада беше осемстотин и четирийсет лева, а половината отиваше за кредитите по старата корейска кола.
— Елица Рилска, наглеждай я, моля те — каза ми той преди да тръгне към гарата. — Майка ми е все пак. Освен нас няма кой. Йоана Овчара е заета, личният ѝ живот се подрежда.
И аз я наглеждах. Ставах в пет сутринта и варях безсолна каша. После хуквах към основната си работа в бюджетна институция, където като главен счетоводител получавах седемстотин и шейсет лева. На обяд се прибирах тичешком, за да сменям чаршафите. Тогава Пенка Вълкова още не можеше да говори; само ме пронизваше с тежък, настоятелен поглед, който изискваше всичко веднага. Понякога закъснявах.