С онова надменно безразличие, с което човек гледа стара, омръзнала мебел.
— Подреждам тук — отвърна тя, сякаш ровенето в гардероба ми беше най-естественото нещо на света.
Обърнах очи към Димитър Мартинов. Той беше в хола, отпиваше бира и се преструваше, че е погълнат от телевизора. Не каза нито дума. А когато настоях майка му да напусне дома ми, той скочи от мястото си.
За втори път за тези шест месеца.
Само че този път не се размина с плесница. Първо ме удари в рамото. После сграбчи ръката ми и я стисна толкова силно, че костите ми изпукаха. Наведе се към лицето ми и изсъска:
— Да не си посмяла да повишаваш тон на майка ми.
Точно тогава спрях да плача. Нещо вътре в мен се скъса и застина. Като часовников механизъм, който внезапно е останал без навиване.
Изчаках ги да заспят. Димитър хъркаше на дивана, а Надежда Цветанова се беше оттеглила с величествен вид в стаята, която самоволно си присвояваше, защото беше убедена, че може да остава да нощува когато ѝ хрумне. Облякох се без шум, взех документите си, лаптопа и излязох.
Не мигнах цяла нощ. Седях в едно денонощно кафене, преглъщах горчиво еспресо и броях минутите до отварянето на фирмите за ключалки. Пари нямах много, но стигаха за нов, по-сложен цилиндров механизъм със секрет.
Когато се върнах сутринта, жилището беше празно. Димитър Мартинов беше заминал на нощна смяна, а майка му си беше тръгнала към дома, като след себе си беше оставила купчина мръсни съдове и телевизор, надут докрай. Извиках майстор. За час и половина входната врата вече беше с нова ключалка.
Исках между мен и тях да не остане нищо общо.
Взех си свободен ден от работа. Събрах дрехите и вещите на Димитър в два големи чувала за боклук — не в куфари, а точно в чували, защото той не беше заслужил дори уважение към собствените си вещи. Нещата на Надежда Цветанова подредих внимателно в кашон и го поставих отгоре.
Когато двамата се появиха в пет сутринта с ранния влак, пред вратата ги чакаше изненада.
— Отваряй! — крещяха свекърва ми и Димитър, докато ритаха по вратата. — Ти коя си, че ще ми изхвърляш багажа? Това е и мой дом! Аз съм регистриран тук!
Поех дълбоко въздух. Гласът ми не трепереше. За първи път от две години говорех спокойно, ясно и достатъчно високо, знаейки, че всяка дума стига до съседите, които отдавна бяха будни и залепени за шпионките.
— Димитър — казах през вратата, — апартаментът е на мое име. Придобих го две години преди изобщо да се запознаем. Ти си само регистриран на този адрес, но това не ти дава право да вдигаш ръка срещу мен.
— Не съм те удрял! — изрева той без капка колебание. — Ти ме предизвикваше!
— Утре сутрин подавам молба за развод — прекъснах го аз и усетих как в гърдите ми се разлива странна, почти болезнена лекота. — Документите вече са подготвени. Оттук нататък ще живееш при майка си. Нека сега тя ти прислужва.