Да ти вари любимата супа, да ти глади ризите и да намира оправдания за юмруците ти.
От другата страна на вратата внезапно се възцари мълчание. Толкова плътно, че долавях дори шумоленето на торбата с боклук, която Димитър Мартинов, изглежда, се опитваше да събере от пода.
— Ти… — гласът на Надежда Цветанова изведнъж се изви нагоре, тънък и пронизителен. — Ти така ли говориш на мъжа си?! Кой ти даде право? Той те е хранил! Съжалил те е, прибрал те е при себе си! А ти какво? Коя си ти изобщо? Без него ти…
— Надежда Цветанова — прекъснах я отново и този път в гласа ми имаше нещо твърдо, студено, нещо, което никога досега не бях успявала да извадя на повърхността. — Млъкнете.
Тя се задави от възмущение. Димитър Мартинов издаде глух, животински звук, почти като мучене.
— Вашият син ме удари — продължих аз, без да повишавам тон, но произнасяйки всяка дума ясно и отчетливо. — Имам синини по ръката и рамото. Още днес ще отида да ги документирам. И ако двамата дори веднъж се доближите до тази врата, ще подам жалба в полицията за тормоз и преследване. Вие има къде да живеете, Надежда Цветанова. Имате си собствено жилище. А на Димитър Мартинов му пожелавам успех да намери жена, която доброволно ще търпи нрава му и майка му.
— Ще съжаляваш! — изсъска той, най-сетне спрял да рита по вратата. Вероятно започваше да разбира, че бетонът е по-здрав от юмрука му, а металът не се огъва от крясъци.
— Вече съжалявам — прошепнах толкова тихо, че да не ме чуят. Съжалявах единствено, че не бях сложила край по-рано.
Отдръпнах се от вратата. От площадката долитаха подсмърчанията на свекърва ми и жалните ѝ вайкания: „Синко, какво ти причинява тази змия неблагодарна…“ Димитър Мартинов се опитваше да я успокои, но яростта вече беше изтекла от гласа му. На нейно място се беше настанило объркване.
Още десетина минути се мотаеха пред апартамента. Чух как Надежда Цветанова напъва стария си ключ в ключалката, блъска го нервно, сякаш упорството ѝ можеше да върне времето назад. После нещо тежко тупна на пода, последва шумолене на найлонови торби и най-сетне — глухото хлопване на асансьорната врата.
Настъпи тишина. Истинска тишина.
Отидох в кухнята. На масата още стоеше чашата от предната вечер, която не бях успяла да измия. Пуснах чайника и се приближих до прозореца. Утрото над града беше студено и сиво, но в тази сивота имаше някаква невероятна красота.
Надежда Цветанова и Димитър Мартинов излязоха от входа. Тя носеше кашон, а той влачеше две черни торби. Движеха се бавно и постоянно поглеждаха нагоре към прозорците, сякаш очакваха всеки момент да изтичам след тях, да падна на колене и да ги моля да се върнат.
Гледах ги отвисоко. Видях как се качват в старата кола на Димитър Мартинов. И не почувствах нищо освен празнота. Но тя не беше страшна празнота. Беше чиста, спасителна — като онова облекчение, което остава, когато най-после извадят нерва от гноясал зъб.
В девет вече бях при адвоката. В десет чаках в травматологичния кабинет, за да бъдат описани следите по тялото ми.