Писъкът на свекърва ми — остър, пронизителен, разлят като вой на сирена при въздушна тревога — изтръгна от сън не само мен, а вероятно и половината вход, от партера чак до таванските помещения.
Беше пет сутринта.
Стоях от вътрешната страна на металната врата, опряла гръб в студената стена на антрето, и слушах този ужасен спектакъл. В пръстите си стисках ключ с дълъг метален ключодържател — стария ключ, който тази сутрин свекърва ми, Надежда Цветанова, така и не успя да пъхне в ключалката.
— Как си посмяла?! — към нейния глас се прибави и този на мъжа ми, Димитър Мартинов, и двамата заедно зазвучаха като кошмарен хор. Той блъскаше с юмрук по вратата толкова силно, че от тавана в коридора ми се посипваше ситна вар. — Отваряй веднага, ненормалнице! Ти съвсем ли си изгуби ума?!
Не отговорих. Само се усмихвах. В тъмното антре, където миришеше на стар килим и на снощна вечеря, тази усмивка сигурно повече приличаше на озъбване.
Бях уморена. Не, „уморена“ беше прекалено слаба дума. Бях изгоряла отвътре до пепел — като клечка кибрит, с която някой е подпалил всички мостове зад гърба ми.
Надежда Цветанова се появи в живота ни още в деня на сватбата и оттогава не си тръгна. По-точно — не си тръгна от моя апартамент. Жилището, което бях наследила от баба си. Домът, в който живеехме с Димитър Мартинов. В началото идваше „само да ни види“ веднъж седмично. После започна да се появява през ден. Накрая — всеки ден. Имаше собствени ключове, които Димитър Мартинов беше направил зад гърба ми, без дори да ме попита, и ѝ ги беше дал с думите: „Мамо, това вече е и твой дом.“
И от този момент домът ми се превърна в малък филиал на ада.
Тя мереше температурата в хладилника, пренареждаше тенджерите според собственото си удобство, правеше забележки, ако купех масло от „неправилната“ марка. Всекидневието ми се превърна в безкраен изпит, на който никога не можех да получа добра оценка. „Защо супата е безвкусна?“, „Защо дъската за гладене стои в ъгъла?“, „Защо изглеждаш толкова изморена?“
В началото Димитър Мартинов мълчеше. После започна да ѝ приглася. А преди около половин година в поведението му се появи нещо още по-страшно — започна да посяга.
За първи път се случи, след като помолих майка му да не размества козметиката ми в банята. Казах го спокойно, без повишен тон. Надежда Цветанова веднага се обади на сина си и му заяви, че съм я изгонила като куче и съм я нарекла дърта глупачка. Когато Димитър Мартинов се прибра, изобщо не пожела да чуе моята версия. Удари ме. Първият шамар беше звучен, унизителен и остави по бузата ми яркочервена следа.
Повярвах на неговото „прости ми, изпуснах се, мама ме настрои“. Винаги му вярвах. До вчера.
Вчера се прибрах и заварих Надежда Цветанова в спалнята, приведена над гардероба ми, да рови из личните ми вещи. Когато възмутено я попитах какво прави, тя ме изгледа по начин, от който нещо в мен окончателно изстина.