Не майка, а домашна прислуга — човекът, който вари супа, търка тенджери и прибира чуждите чинии.
След обяда застанах до мивката и започнах да мия съдовете. Иванка Емилова се беше настанила на стола — същия онзи, от който преди беше звъняла на Калин Колев. Пръстените ѝ леко почукваха по плота. Някога този звук ми се струваше просто дребен навик, почти безобиден. Сега всяко почукване ме бодеше като напомняне.
— Гергана Асенова, исках да обсъдим нещо — започна тя. — След месец децата излизат във ваканция. Мога да ги взема при мен за седмица. На вилата. Чист въздух, река, плодове… Ще им се отрази чудесно.
Поставих последната чиния на сушилника и избърсах ръцете си в престилката.
— Ще помисля.
— Какво има толкова да се мисли? — сви устни тя. — На децата ще им бъде добре. Аз за тях живея.
„Аз за тях живея.“
Тази реплика вече я бях чувала. Само че в записа звучеше по друг начин. Там думите бяха: „Децата ще ги взема аз. При мен ще станат хора, не при тая.“ Същите устни. Същият глас. Същите пръстени по пръстите. Само опаковката беше сменена.
Обърнах се към нея.
— Иванка Емилова, вие наистина ли ме смятате за безделница?
Тя застина. Пръстените млъкнаха. В кухнята се спусна тежка тишина, гъста като памук.
— Какво? Каква безделница? За какво говориш, Гергана Асенова?
— Просто питам.
Погледът ѝ веднага прескочи към Калин Колев. Той се намръщи.
— Гергана Асенова, какво пак започваш?
— Нищо. Забравете.
Но аз видях всичко. За миг Иванка Емилова пребледня. В следващата секунда вече се беше събрала, сякаш нищо не е станало. Усмихна се на Белла Маркова, която надникна в кухнята.
— Баба само се пошегува, слънчице. Всичко е наред, върви да рисуваш.
Никой не се беше шегувал. И тя го разбра. Очите ѝ се промениха пред мен. Преди в тях имаше мед. Сега остана лед.
Три дни по-късно Иванка Емилова се обади на Калин Колев. Знаех, че ще го направи. Камерата все още работеше. Всяка вечер, след като децата заспиваха, проверявах записите.
„Калине, тя нещо знае. Пита ме за безделница. Откъде го е взела? Ти ли си ѝ казал?“
„Не, мамо. Нищо не съм ѝ казвал. Може да е чула през стената. Ти говориш доста високо.“
„Аз ли високо?! Аз шепнех!“
Не беше шепнела. Камерата беше уловила всяка дума.
Последва пауза.
„Камерата — каза Калин Колев. — Нали камерата записва и звук. Забравих.“
От другата страна настъпи мълчание. Дълго. Преброих го — дванайсет секунди.
„Махни камерата — произнесе накрая Иванка Емилова. — Веднага я махни.“
„Мамо, защо? Нека си стои. На мен ми трябва за развода.“
„Какъв развод?! Тя е свалила записите, разбираш ли? Сега може да покаже на всички какво съм говорила! Махай я!“
Той не я махна. Защото не беше сложил камерата, за да наблюдава майка си. Беше я сложил, за да следи мен. Него изобщо не го интересуваше какво говори тя. Той беше съгласен с нея. „Мамо, още мисля. Засега гледам.“ Осем години все „мисли“. Осем години все „гледа“.
Изслушах записа докрай. Накрая Иванка Емилова добави:
„Значи така. В събота идвам. Ще говоря с нея. Нормално, като човек. Само да посмее да ми размахва някакви записи — ще ѝ покажа аз. Аз съм майка. Имам право.“
Имала право. Седемдесет и две години, пръстени на всеки пръст и глас като на прокурор. Добре. Аз също имах право.
Вечерта Калин Колев се прибра. Вечеря, без да продума. После погледна към камерата. След това — към мен.
— Ти гледала ли си записите от камерата?
Вдигнах очи от лаптопа. Спокойно. Без да повиша тон.
— Какви записи?
— От камерата. В кухнята.
— Калин, ти постави камера, за да ме следиш. Аз дори не знам паролата за приложението ти.
Това беше истина. Той не знаеше, че съм налучкала паролата му. И не тръгна да проверява. Защото проверката щеше да означава признание — че в записите има нещо, което не му се иска да обсъжда.
— Добре — измърмори той. — Остави.
„Остави.“ Любимата му дума. Остави критиките, остави майка ми, остави това, че те обсъждат зад гърба ти. Осем години все „остави“. Не, Калине. Този път нямаше да оставя.
Съботата дойде. Иванка Емилова се появи в десет сутринта — цял час по-рано от обичайното. Без банички. Без бонбони. Без усмивка. Устните ѝ бяха стиснати, гърбът — изправен, а пръстените ѝ проблясваха студено.
Светослав Рилски беше вкъщи, защото вече бяха започнали ваканционните дни. Седеше в кухнята с таблета си. Белла Маркова рисуваше до него на масата, навела се над албумен лист и разпиляла цветните моливи около себе си. Калин Колев отпиваше кафе.
Иванка Емилова седна точно срещу мен. Положи дланите си върху масата и ме изгледа тежко, изпод вежди.
— Гергана Асенова, Калин ми каза, че май ме подозираш в нещо. Само че аз не разбирам за какво говориш. За това семейство съм направила толкова много. Внуците си ги обичам като свои деца. Аз живея за тях. А ти ми задаваш някакви странни въпроси.
Ето я пак. „Аз живея за тях.“ За трети път го казваше пред мен. А на записа беше друго: „Децата ще ги взема аз. При мен ще станат хора, не при тая.“
Погледнах Калин Колев. Той беше забил очи в чашата си. Както винаги — в чашата, в чинията, в телефона. Навсякъде другаде, само не и в мен.
Тогава се обърнах към Иванка Емилова и поех дъх.