— Мамо, мисля по въпроса. Засега наблюдавам. Камерата не е сложена случайно.
— Така трябва, сине. Събирай доказателства. Ходи ли при адвокат? Трябва децата да останат при теб. Тя какво има? Нищо. Нито жилище, нито кола. Даже една манджа като хората не може да сготви.
Наистина нямах собствен апартамент. Нямах и автомобил. Живеехме в жилището на Калин Колев. Само че в ремонта бях вложила около осем хиляди лева — мои пари, спестявани три години преди сватбата. Тапетите, плочките в банята, кухненските шкафове. Очевидно той беше забравил това. Или просто никога не го беше броил за важно.
Превъртях записите нататък. За четири дни Иванка Емилова беше идвала два пъти. И всеки път сцената се повтаряше досущ. Бонбони за внучетата, салам за сина ѝ. После — обаждане до Калин Колев от моята кухня, седнала на моя стол, срещу пердетата, които аз бях шила сама три вечери подред.
Вторият разговор беше още по-грозен.
— Калине, тя пак си седи. Нищо не пипа. Аз забърсах печката — ужас, каква мръсотия. Кърпата мазна, подът лепне. Срамота. В нормална къща така не изглежда.
Мръсотия. Аз чистех тази кухня всеки ден. Всеки. Сутрин минавах пода. Вечер — печката. Мивката я търках след всяко готвене. А тя минаваше със сух парцал по вече чистото и после разказваше на сина си за „срамота“.
Четири пъти за една седмица тя ме беше обсъждала с мъжа ми. Четири пъти ме беше нарекла хрантутница, мърла, „никоя“. И нито веднъж — нито един-единствен път — не беше имала смелостта да ми го каже в очите. Пред мен мълчеше. Само свиваше устни и кимваше към борша ми:
— Става.
Това беше най-високата ѝ оценка.
А пред внуците се превръщаше в съвсем друг човек. Гласът ѝ омекваше за миг, сякаш някой натискаше копче.
— Баба ви обича! Баба донесе бонбонче! Баба е най-добрата!
Белла Маркова я боготвореше. Тичаше към нея, прегръщаше я, целуваше пръстените по ръцете ѝ. Иванка Емилова я галеше по косата и се усмихваше широко, топло, убедително. Истински. Или поне така изглеждаше. Вече не знаех кое у тази жена е истинско.
Копирах четирите записа в телефона си. Свалих слушалките. Легнах си и останах да гледам тавана. В стаята беше тъмно и тихо. Само хладилникът бучеше някъде от кухнята.
Осем хиляди лева за ремонт. Осем години „става“ вместо „благодаря“. Четири записа с истина, която никой не беше казал пред лицето ми.
Разбрах, че ми трябва време. Не биваше да избухвам. Не биваше да плача. Не биваше посред нощ да звъня на Калин Колев и да крещя: „Как можа?“ Трябваше просто да изчакам. Да им дам още една събота.
На следващата сутрин Иванка Емилова се обади. Гласът ѝ беше като мед — гъст и лепкав.
— Гергана Асенова, мило дете, в събота ще мина, нали може? Ще направя банички на децата. Светослав Рилски обича с ябълки.
„Мило дете.“ Така ме наричаше само когато ѝ трябваше нещо. Обикновено достъп до внуците. Или одобрение от Калин Колев.
— Разбира се, Иванка Емилова. Заповядайте.
Затворих. Ръцете ми вече не трепереха. За първи път от осем години аз знаех нещо, което тя не знаеше. И това знание ме стопляше отвътре, като чаша чай между дланите.
В събота Иванка Емилова дойде точно в единайсет. Пръстените ѝ проблясваха, чантата ѝ беше натъпкана с продукти, а усмивката беше приготвена специално за Белла Маркова.
— Белла! Баба ще ти изпече банички! С ябълки, както ги обичаш!
Белла Маркова я прегърна и зарови лице във вълнения ѝ жакет. Светослав Рилски само кимна иззад таблета, без дори да вдигне очи.
Калин Колев се беше прибрал от командировка сутринта. Изглеждаше намръщен и недоспал. Седна в кухнята и започна да пие кафе. Погледна към камерата — тя си висеше на същото място. После погледна мен. Този път не сведох очи.
До обяд сложих масата. Борш, кюфтета, салата от краставици и домати. Готвих три часа. Цвеклото го пекох отделно, както си му е редът — във фолио, във фурната. Иванка Емилова огледа всичко, стисна устни и не каза нищо. При нея това означаваше: „Ще мине, но можеше и по-добре.“
Седнахме. Свекърва ми сипваше на Белла Маркова, режеше кюфтето ѝ на дребни парчета, духаше борша, попиваше капките от масата. Безупречната баба. Светослав Рилски дъвчеше мълчаливо, вперил поглед в телефона. Калин Колев ядеше, наведен над чинията.
— Гергана Асенова, ти днес с какво се занимаваше? — попита свекърва ми с онзи захаросан тон.
Познах го веднага. Питаше ме нарочно пред Калин Колев. Искаше да чуе „работих“, за да може после да му звънне и да каже: „Пак си седя, както винаги.“ Капан. Един и същ, всяка събота.
— Работих. Предавах отчета за тримесечието.
— А-а — кимна Иванка Емилова. — Добре.
Това „добре“ прозвуча като присъда. Като: „Разправяй ги тия на някой друг.“
После тя се обърна към Белла Маркова:
— Баба ще ти купи ново яке, искаш ли? Розово, със зайче! Красиво като теб!
Белла Маркова запляска с ръце. Иванка Емилова засия. Ето я цялата ѝ стратегия — подаръци за децата, ледено мълчание за мен. Така те трябваше да обичат баба си, а аз да оставам встрани — като сянка.