— Какво е това? — посочих малката черна кутийка, закрепена над хладилника.
Калин Колев дори не си направи труда да се обърне. Беше се вторачил в телефона си и мажеше масло върху филия.
— Камера.
— За какво ти е?
— Защото така.
Отхапа от сандвича, сдъвка бавно и едва след това вдигна поглед към мен.
— Искам да виждам с какво се занимаваш по цял ден. От сутрин до вечер си вкъщи. Аз се съсипвам от работа, а ти тук кой знае какво правиш.
Прибрах един кичур зад ухото си. Осем години брак. Осем години слушах това негово „кой знае какво“. Работех като счетоводител дистанционно. Всеки ден прекарвах по шест часа пред лаптопа — клиенти, справки, отчети, актове, сверки. След това идваха готвенето, чистенето, уроците със Светослав Рилски, рисуването с Белла Маркова. Но за Калин аз просто „си стоях вкъщи“. Все едно само топлех дивана.
— Калине, аз работя. Знаеш го.
— Да, да. Седиш пред компютъра. Голямата работа.
Изрече го така, сякаш по цял ден редях пасианси. А камерата ме гледаше с черното си око. Беше дребна, колкото пръст, но присъствието ѝ веднага се заби в мен. Като чужд поглед в празна стая. Лепкаво, неприятно чувство — сякаш някой те е съблякъл и те е поставил под прожектор.
— А ако на мен това не ми харесва? — попитах.
Калин допи чая си. Остави чашата в мивката — не я изми, само я остави.
— Който няма какво да крие, няма от какво да се притеснява.
После излезе в коридора да се обува. Вратата хлопна. Аз останах насред собствената си кухня, със собствената си престилка, пред собствената си мивка — и се почувствах като обвиняема.
Същата вечер, докато миех чиниите, забелязах на телефона му една иконка. Сива, с малък обектив. Беше оставил апарата на масата, докато се къпеше. Приложението се казваше „HomeWatch“. Запомних името. Не го докоснах. Отдръпнах ръце зад гърба си и се отместих. Все пак камерата гледаше.
През следващите три дни живях както винаги. Ставах в шест, варях каша за Белла Маркова, изпращах Светослав Рилски на училище и сядах да работя. Камерата следеше всичко. Опитвах се да не мисля за нея, но не успявах. Всяко мое движение вече имаше свидетел. Ако си налеех чай — значи си почивам. Ако се изправех да се разтъпча — значи безделнича. Ако звъннех на майка ми за пет минути — значи си губя времето в приказки. Започнах да ям пред лаптопа, само и само да не ставам излишно. Гърбът ми се схващаше. До вечерта вратът ме болеше. Но да се изправя и да направя няколко крачки из кухнята — не. Камерата записваше.
На четвъртия ден Калин Колев замина в командировка. Два дни, Пловдив, някакъв обект. А Иванка Емилова, свекърва ми, се появи да „помага с децата“. Не я бях молила. Тя никога не питаше.
Три-четири пъти месечно идваше без предупреждение. Звънецът иззвъняваше — и ето я на прага, с торба в ръка. Бонбони за внуците, салам за сина ѝ. За мен — нищо. Дори поздравът ѝ беше наполовина. Едно кимване, като към продавачка в магазин. За осем години не получих от нея нито един подарък за рожден ден. Нито картичка, нито добра дума. Сякаш бях прислуга, прикрепена към сина ѝ.
— Къде са децата?
— Светослав Рилски е на училище, Белла Маркова е в детската градина.
— Добре. Аз тук малко ще пооправя.
Това нейно „ще пооправя“ означаваше само едно: щеше да мине през кухнята ми, да размести бурканите, да изтрие печката, която вече бях изтрила сутринта, да премести солницата, да намести кърпата. А после щеше да се обади на Калин и да му съобщи, че „при вас беше мръсно, аз измих всичко“. Всеки път един и същ спектакъл. Знаех го наизуст, но мълчах.
Отидох в стаята да работя. Затворих вратата и отворих лаптопа. След около час чух как входната врата се затръшна.
Иванка Емилова си беше тръгнала. Камерата обаче беше останала.
Вечерта, когато децата заспаха, изтеглих „HomeWatch“ на телефона си. Потребителското име и паролата на Калин бяха елементарни — рождената му дата и „1234“. Той винаги правеше така. Във всички профили, във всички услуги. Дори ПИН кодът на картата му беше същите четири цифри.
Приложението отвори архив със записи от последните седем дни. Камерата не записваше само картина. Имаше и звук — ясен, чист, разбираем. Калин явно не беше пестил пари; по модела личеше, че устройството струва около 240 лв.
Сложих слушалки и пуснах днешния запис. Превъртях до момента, в който бях влязла в стаята, а Иванка Емилова бе останала сама в кухнята.
Свекърва ми говореше по телефона с Калин Колев. Високо. Тя винаги говореше високо, когато смяташе, че никой не я чува.
„Калине, ти нали виждаш всичко през камерата. По цял ден седи на телефона. Каква работа, какви пет лева? Хрантутница. А ти си късаш гърба по обектите. Оставяй я, докато е време. Децата аз ще ги взема. При мен ще станат хора, не при тази.“
Спрях записа. Телефонът в ръцете ми беше горещ. Или може би пръстите ми бяха ледени. Не можех да разбера.
„Хрантутница.“ Чух тази дума и изведнъж осъзнах — не беше нещо ново. Години наред е звучала зад гърба ми. Просто досега не я бях чувала.
После пуснах записа нататък и стигнах до отговора на Калин.