— Иванка Емилова — произнесох почти шепнешком. — Вие наистина ли твърдите, че живеете заради внуците си?
— Разбира се! Какво изобщо питаш?!
— Тогава ви моля да чуете нещо. Само една минута.
Взех телефона си, отворих папката със записите и намерих първия файл — онзи, най-дългия. Оставих телефона на масата и натиснах бутона за възпроизвеждане.
В кухнята изведнъж стана тихо. Белла Маркова спря да драска с молива по листа. Светослав Рилски свали таблета в скута си.
От телефона се разнесе гласът на Иванка Емилова. Същият този глас — силен, убеден, до болка познат:
„Калине, ти сам виждаш по камерата. Тя цял ден си виси на телефона. Каква работа, какви пет лева? Лентяйка. А ти се съсипваш по обектите. Остави я, докато е време. Децата ще ги взема аз. При мен ще станат хора, не при тая.“
Белла вдигна глава. Първо погледна баба си. После — мен.
Пуснах втория откъс.
„Калине, пак седи. Нищо не върши. Аз забърсах печката — беше ужасно мръсна. Срамота. В нормален дом такава мръсотия няма.“
Иванка Емилова седеше като вкаменена. Лицето ѝ беше побеляло. Пръстените по ръцете ѝ не помръдваха. Устните ѝ се разтвориха леко, но оттам не излезе нито звук.
— Мамо, това баба ли го казва? — попита Белла.
— Да, Белла. Баба е.
Спрях записа. Тишината се стовари върху кухнята като тежък капак.
Калин Колев остави чашата си на масата. Бавно. Внимателно. Сякаш беше от най-тънко стъкло. И пак не вдигна очи.
Иванка Емилова гледаше надолу. В плота. В ръцете си. В пръстените.
— Това е извадено от контекста — каза най-накрая тя. Гласът ѝ беше пречупен.
— Четири записа за една седмица, Иванка Емилова. Четири пъти ме нарекохте лентяйка, мърла и „никоя“. От моята кухня. Седейки на моя стол. В апартамент, за чийто ремонт съм дала осем хиляди лева.
— Гергана! — Калин рязко се надигна.
— Седни — казах аз.
И той седна.
За първи път от осем години му казвах „седни“. И за първи път той наистина седна.
Иванка Емилова обърна очи към Белла. Детето я гледаше мълчаливо. Без да мигне. На седем години, а погледът ѝ беше като на възрастен човек.
— Белличка… — започна свекърва ми.
Не ѝ позволих да продължи.
— Осем години влизате в дома ми — изрекох спокойно. Без писъци, без истерия. — По три-четири пъти месечно. Без да звъннете предварително. Ядете храната, която съм приготвила. Ползвате кухнята ми. Сядате на масата ми. А после звъните на съпруга ми, за да му обяснявате каква лоша домакиня съм. Каква лоша майка съм. Каква лоша жена съм. Осем хиляди лева съм вложила в този ремонт. По шест часа на ден работя. Готвя, чистя, гледам вашите внуци. И не съм ви лентяйка.
Иванка Емилова се изправи. Без да каже дума. Взе чантата си от стола. После погледна Калин — дълго, тежко, така сякаш очакваше той най-после да направи нещо.
— Калине — каза тя.
Той мълчеше.
Тя излезе. Вратата се затвори тихо. Без трясък. Почти внимателно.
Аз останах до мивката. Пръстите ми стискаха ръба на плота. Сърцето ми блъскаше бързо, някъде високо в гърлото. Но ръцете ми бяха спокойни. За първи път от осем години бях казала всичко, което носех в себе си. И не треперех.
Калин остана в кухнята още двайсетина минути. Не продума. После стана и излезе. Чух как в коридора обува обувките си, след това входната врата се хлопна. Малко по-късно отвън се разнесе звукът на запален двигател.
Камерата продължаваше да гледа отгоре. Вдигнах глава и се взрях право в обектива.
Нека записва.
Вечерта Светослав дойде при мен. Седна до мен на дивана и дълго не каза нищо.
— Мамо, баба наистина ли е говорила така за теб?
— Да, Светльо. Наистина.
— А татко знаеше ли?
— Знаеше.
Той пак замълча. На четиринайсет човек вече разбира някои неща. Разбира и че мълчанието също е избор. И че невинаги е правилният.
— Ясно — каза накрая.
После стана и се прибра в стаята си.
Белла заспа бързо. Завих я, оправих възглавничката ѝ със зайчето и излязох. Отидох в кухнята сама. Камерата още работеше, но вече не ми пукаше.
Направих си чай. Обхванах чашата с две ръце. Беше гореща. Топлината тръгна по пръстите ми, по дланите, после някак навътре в мен. В къщата беше тихо. Толкова тихо, колкото не беше било от много отдавна.
Минаха три седмици.
Иванка Емилова не звъни. Не идва. Не носи бонбони. Калин Колев ходи при нея сам, всяка събота. Връща се мълчалив и намръщен, сяда в кухнята и пие кафе. Камерата я свали още на втория ден след онзи разговор. Без обяснения. Без думи. Само дупката от стойката остана над хладилника — малка, колкото пръст.
Вчера Белла ме попита:
— Мамо, баба вече не ни ли обича?
Клекнах пред нея и я погледнах в очите.
— Обича ви, Белла. Просто сега я е срам.
Не знам дали това е истина. Може наистина да я е срам. Може да е ядосана. Може би обяснява на приятелките си каква снаха има Калин — „неблагодарна кучка“.
А аз спя спокойно. За първи път от осем години.
Само че Белла всеки ден пита за баба си. И аз мисля за това нощем. Може би трябваше да ѝ пусна записите насаме. Може би не пред децата. Може би трябваше просто да замълча и да си тръгна.
Трябваше ли да го направя пред тях? Или този път прекалих?