— Разбрахте ли сега? — в гласа ѝ имаше самодоволство. — Тук решенията се вземат горе.
— Разбрах.
— Тогава не си вдигайте главата по-високо, отколкото ви е позволено.
Само кимнах и отново се наведох над кофата.
След обед при мен се приближи Полина. В очите ѝ още стоеше онази жива откровеност, която тук, изглежда, старателно се опитваха да изтрият. Носеше купчина чинии и спря до мен уж случайно, сякаш просто ѝ се беше наложило да поеме дъх.
— Не влизайте в пререкания с тях — промълви тя. — Ще ви махнат от смяната.
— А вие какво загубихте?
Усмивката ѝ беше кратка и без капка веселие.
— Графика си. Част от парите. И спокойствието.
— Заради какво?
— Заради ведомостите. Веднъж отказах да се подпиша, че съм получила обяд, след като такъв изобщо нямаше. Камелия каза, че съм започнала да се правя на важна. После Георги ми обясни, че веригата е голяма, разходите били сложни, а аз съм дребен човек.
— И вие му повярвахте?
— Не. Но ми трябва работа.
Изстисках парцала и преместих кофата по-близо до стената.
— Имате ли нещо повече от думи?
Полина веднага се напрегна.
— Защо ви е?
— За да разбера къде свършват приказките и започва истината.
Тя ме гледа дълго. После бръкна в джоба си и извади сгънат лист.
— Не знам защо го пазя. Може би за да не започна сама да си мисля, че съм си въобразила всичко.
На листа имаше копие от ведомост. Най-долу се виждаха подписи на служителите. Срещу фамилията на Полина обаче стоеше подпис, който очевидно не беше неин.
— Това не е вашият подпис, нали? — попитах.
— Не е. Точно тогава отказах да подпиша.
— Кой го е направил вместо вас?
— Не знам. Но листът после отиде при Камелия.
— Мога ли да задържа копие?
— Само ако не казвате, че е от мен.
— Няма да кажа.
Полина сви устни.
— Странна сте, Елена. Временните служители обикновено не задават такива въпроси.
— Временните виждат много неща. Просто никой не си прави труда да ги чуе.
Тя понечи да отвърне, но откъм коридора се чу хлопване на врата. Георги говореше по телефона. Взех кофата и тръгнах бавно натам, сякаш внезапно съм решила, че точно пред прага има нужда от още чистене.
— Не, утре ще подпишем — казваше той. — Собственичката няма да възрази. Тя отдавна не се занимава с текущите въпроси.
Спрях до стената и прекарах парцала върху място, което вече блестеше.
— Капарото ще бъде преведено днес — продължи Георги. — Шест хиляди лева. Остатъкът ще го затворим след старта.
В мен всичко изведнъж изстина, но мисълта ми стана кристално ясна. Нов обект? Капаро? Без моето разрешение?
Той замълча за момент, изслуша човека отсреща и добави:
— Не се тревожете. Документите са при мен. Елена ще подпише после, както обикновено. Важното е да задържим мястото.
Разговорът приключи и той излезе. Видя ме до вратата.
— Какво правите тук?
— Чистя.
— В кабинета не се влиза.
— Вратата беше затворена.
— Когато ръководството говори, дръжте и ушите си затворени.
— Ще се постарая — отвърнах спокойно.
Той се намръщи, сякаш искаше да ме огледа по-внимателно, но в този миг се появи Камелия.
— Георги, всичко по храненето е готово.
— Добре. Минете и през хората. Утре може да дойдат от офиса.
— Пак ли ще задават въпроси?
— Ако задават, вие ще отговаряте. Всички трябва да казват едно и също.
— Какво точно?
— Че храна се дава на всеки, на когото се полага по смяна.
— А чистачките?
Георги се усмихна сухо.
— Чистачките най-добре изобщо да мълчат.
Сведох поглед, за да не види лицето ми.
Първото нарушение вече беше ясно: хората в този ресторант бяха унижавани, а парите се прикриваха зад спретнати ведомости. Но сега се появяваше нещо много по-опасно. Георги се опитваше да въвлече веригата в договор, който аз не бях одобрила.
Ако извадя всичко наведнъж, той щеше да заяви, че съм провалила разширяването и лично съм причинила загуби. Не беше достатъчно просто да разкрия истината. Трябваше да успея да спра чуждия подпис, преди да се превърне в мой проблем.
Към края на деня Камелия събра персонала в помощното помещение.
— Утре може да има проверка — обяви тя. — Затова слушайте внимателно. На въпроси се отговаря спокойно. Храненето се раздава според правилата. Оплаквания няма. Работният ред е ясен на всички.
Йоана стоеше до печката и мълчеше. Полина гледаше встрани. Младият товарач Антон пристъпваше от крак на крак и по лицето му личеше, че иска да каже нещо, но не смее.
— А ако попитат направо? — обади се Полина.
Камелия се завъртя към нея с цялото си тяло.
— Полина, пак ли решихте да бъдете най-умната?
— Не искам да лъжа.
— Значи искате да останете без работа.
— Човек може да изгуби мястото си не само заради истината — казах аз.
Всички погледи веднага се обърнаха към мен.
Камелия се усмихна бавно, почти доволно.
— Ето я и нашата временна работничка. Най-после проговори. Кой ви даде думата?
— Никой. Взех си я сама.
— Тогава сама ще върнете и престилката. Уволнена сте.
— Смяната ми още не е свършила.
— За вас свърши.
— Ще ми бъде ли платено?
— Не — отсече Камелия. — При нарушение на дисциплината не се полага заплащане.
— Също както и обяд?
— Точно така. Започвате да схващате.
Георги влезе в помещението така, сякаш само беше чакал удобния момент.
— Какво става пак?
— Чистачката настройва хората — каза Камелия. — Освободих я.
Той ме погледна вече без предишната насмешка.
— Елена, предупредих ви. При нас няма място за самодейност.
— А за чужди подписи има ли място?
В помощното помещение настъпи тишина.
— Какво казахте? — попита той.
— Попитах за ведомостта. В нея има подписи на хора, които не са се подписвали.
Камелия рязко пристъпи напред.
— Това е лъжа.
— Тогава покажете оригинала.
— На чистачка?
— На човек, когото лишихте и от заплата, и от храна.
Георги се приближи към мен.
— Говорите прекалено уверено за временна служителка.
— А вие прекалено уверено подписвате неща, които нямате право да подписвате.
Той застина. Камелия местеше поглед ту към него, ту към мен.
— Георги, какви ги говори тя?
— Мълчете — каза той, без да я поглежда.
В този момент видях, че е разбрал: разговорът вече не се движи по неговите правила. Още не беше стигнал до цялата истина, но земята под краката му вече се беше разклатила.
— Кой ви изпрати? — попита той.
— Съвестта.
— Не ме разсмивайте.
— Не съм дошла за забавление.
Той се наведе към мен, а гласът му падна почти до шепот.