— Махнете чашата. Не е за вас — отсече администраторката и с два пръста плъзна настрани чашата с чай, сякаш самото ми докосване я правеше неподходяща.
Стоях до служебната маса с избеляла престилка върху дрехите. До мен беше оставена чантата ми, връзка ключове издрънча по ръба на плота, а подът в коридора още лъщеше от водата, с която току-що го бях измила.
— Готвачката ми каза, че след почистването мога да хапна заедно с останалите — отвърнах спокойно. — Смяната е дълга.
Администраторката най-сетне вдигна очи от телефона си.
— Готвачката тук не определя правилата. Храната е за редовния персонал. Временните чистачки идват, измиват каквото трябва и си тръгват.
— Работя от сутринта.
— И какво от това? — устните ѝ се извиха в насмешка. — За труда си ще получите пари. Обяд към парцала не се полага.
Погледнах към чашата, която тя беше отместила по-далеч, все едно и чаят можеше да се зарази от присъствието ми. Най-важното в този миг беше да не отвърна веднага. Не бях дошла тук за купа супа. Бях дошла за истината.
— Как се казвате? — попитах.
— Камелия — произнесе тя с натиск, сякаш името ѝ само по себе си трябваше да ме постави на място. — А на вас защо ви е?
— Да го запомня.
— По-добре запомнете друго — наведе се тя към мен. — В моята зала излишни въпроси не се задават.
Тя нямаше представа, че тази зала, служебната маса, кухнята зад стената и цялата верига ресторанти са мои. И не биваше да го разбира преждевременно.
Казвах се Елена. Бях на петдесет и осем години и годините работа ме бяха научили да различавам изтощения човек от наглия. Камелия не беше уморена. Тя просто беше свикнала, че никой няма да я държи отговорна.
Веригата ми включваше четири ресторанта. Започнах някога от малко кафене, където сама приемах продуктите, миех зеленчуци и броях оборота до последната банкнота. После бизнесът порасна и постепенно се отдръпнах от ежедневното управление.
През последните три години с това се занимаваше племенникът ми Георги. Беше на тридесет и шест. Говореше бързо, носеше скъп часовник, умееше да убеждава и винаги ми поднасяше отчети, изгладени до съвършенство.
Според него служителите били доволни, клиентите се връщали, разходите стояли под контрол, а редките оплаквания идвали от хора, които просто не искали да работят. Само че напоследък всичко в тези отчети изглеждаше прекалено подредено — не като жив бизнес, а като таблица, начертана с линийка.
После получих плик без подпис. Вътре имаше копие от ведомост за храната на персонала и кратка бележка: „Елате в ресторанта на улица „Градинска“ като обикновена чистачка.“
И аз отидох.
Записах се с моминската си фамилия, минах през фирма подизпълнител за временна смяна, облякох старо палто и вързах кърпа на главата си. Косата прибрах, очилата свалих. В този вид едва ли щеше да ме познае дори човек, който ме беше виждал на съвещания.
Първите часове мълчаливо мих залата, бърсах первазите и изнасях боклука. Хората ме поглеждаха предпазливо, както се гледа всеки нов човек, на когото още не са обяснили за какво не бива да пита.
Готвачката Йоана, ниска жена с уморено лице, остави пред мен чай.
— Изпийте го, докато Камелия не е видяла — прошепна тя. — Тук не е прието да се грижат за онези, които са долу.
— Долу? — повторих.
— Ами… тези, които не са зад бара и не седят в кабинета.
— И кой решава къде е горе и къде е долу за един човек?
Йоана се стресна така, сякаш бях изрекла нещо опасно.
— По-тихо. Тук за една дума режат смени.
— На кого са рязали?
Тя хвърли бърз поглед към вратата.
— На Полина. Сервитьорка е при нас. Попита защо в документите пише едно, а в кухнята се случва друго. Оттогава започнаха да ѝ дават по-малко смени.
— Какво пише в документите?
Йоана стисна устни.
— Обедите. По ведомост минават двадесет и седем порции. А ние обикновено готвим девет. На останалите им казват, че не им се полага.
Не се обърнах веднага към нея. Разликата беше твърде очевидна, за да остане незабелязана. Значи някой я беше видял. Значи мълчанието не идваше от слепота, а от страх.
— Кой подписва ведомостта? — попитах.
— Камелия. Понякога идва и господин Георги.
— Той знае ли?
Йоана сякаш преглътна думата, преди да я изрече.
— Той знае всичко.
Точно тогава в помещението за персонала влезе Камелия.
— Йоана, от добротата ти супата ще изкипи — каза тя със захаросана усмивка. — А вие, Елена, не стойте без работа. Коридорът сам няма да се измие.
— Разбира се — отвърнах.
— И върнете чашата. Казах вече: за временните обяд не е предвиден.
Йоана сведе очи. Аз взех парцала и се върнах в коридора.
Към обяд в ресторанта пристигна Георги. Чух гласа му още от залата — уверен, силен, с онзи собственически тон, който хората лесно започват да бъркат с власт. Той се засмя с бармана, кимна към готвачите и дори не забеляза как след появата му всички внезапно притихнаха.
Камелия изправи рамене и тръгна насреща му.
— Господин Георги, при нас всичко е спокойно — докладва тя. — Само новата чистачка е прекалено любопитна.
— Коя чистачка?
Той ме погледна. Очите му минаха по кърпата, престилката, кофата и се плъзнаха нататък. Не ме разпозна.
— Тази — Камелия посочи към мен с брадичка. — Питаше за обяда.
— Елена, нали така? — обърна се Георги към мен.
— Да.
— Обясниха ли ви условията?
— Казаха ми, че храната не е за мен.
Той се усмихна накриво.
— Значи са ви обяснили. При нас всеки си гледа работата.
— А ако човек работи цял ден?
— Тогава човек получава заплащане. Не бива да се смесва работата с гостуване при роднини.
Камелия се усмихна така, сякаш току-що беше получила похвала.
— И аз това казах.
— Чудесно — Георги се обърна към нея. — После ми донесете папката за храненето.
Вдигнах очи.
— За храненето?
Този път погледът на Георги се задържа върху мен малко по-дълго.
— Това не ви засяга.
— Просто думата ми е позната.
— На чистачката ѝ е позната думата „хранене“? — изсумтя Камелия. — Колко начетена чистачка.
— Камелия — каза меко Георги. — Не си губете времето.
Той влезе в кабинета. Камелия го изпрати с почти възторжен поглед, а после отново се обърна към мен.