— Сега ще станете и ще си тръгнете оттук — произнесе той едва чуто. — А после ще забравите всички глупости, които са ви напълнили главата. Хората обичат да се оплакват, особено когато не им се работи.
— А вие явно обичате да говорите от името на всички.
— Аз управлявам този ресторант.
— Засега.
Лицето на Георги пребледня за секунди. Толкова рязко, че Камелия неволно направи крачка назад.
— Какво трябва да означава това „засега“?
Свалих кърпата от главата си. След това извадих от чантата личната си карта и документа за собственост, който винаги държах отделно от останалите служебни книжа.
— Означава, Георги, че временната чистачка приключи смяната си. А собственичката на веригата започва проверка.
Йоана притисна длан към устните си. Полина се изправи, сякаш някой беше върнал гръбнака ѝ на мястото му. Антон, който до този момент нервно пристъпваше от крак на крак, изведнъж застана по-стабилно.
Камелия отвори уста, но от нея не излезе нито звук.
Георги първи успя да се овладее.
— Лельо — каза той вече с напълно различен тон, — ти си организирала цял театър?
— Не. Дойдох да видя как работи ресторантът отдолу, не от кабинета.
— Можеше просто да ме извикаш.
— Три години те виках. И три години слушах безупречно изгладени отчети.
— Защото аз държах веригата на крака.
— Днес видях върху какво точно си я крепял.
Той хвърли бърз поглед към служителите.
— Нека да не го правим пред всички. Хората тук не разбират управленски решения.
— Хората много добре разбират кога ги тъпчат.
Камелия сякаш внезапно се събуди.
— Елена, вие не сте разбрали правилно. Аз изпълнявах указанията, които ми бяха дадени. Казаха ми да се пести.
— Кой ви го каза?
Тя погледна към Георги.
— Питам вас, Камелия.
— Георги.
— Лъжа — отсече той. — Казах да се следят разходите, не да се върши произвол.
— Казахте, че на чистачките не им се полага обяд — тихо се обади Йоана.
— Йоана — обърна се рязко към нея Георги, — не се месете.
— Аз се намесих още сутринта, когато ѝ занесох чай.
Полина пристъпи напред.
— И вместо мен са се подписвали във ведомостта.
Антон вдигна ръка, сякаш още беше в училище.
— А аз видях как по документи се изписват повече продукти, отколкото реално пристигат в кухнята.
— Стига — изрече Георги през зъби. — Изведнъж всички станахте смели?
— Не — отвърнах аз. — Просто ти вече не си единственият глас в тази стая.
Той пак смени изражението си. Гласът му омекна, стана почти умолителен.
— Лельо, ти не виждаш другата страна на нещата. Утре имаме важна среща за новото помещение. Ако сега започнеш проверка, ще изгубим капарото.
— Шест хиляди лева?
Той трепна.
— Чула си разговора?
— Чух, че възнамеряваш да подпишеш договор без моето съгласие.
— Това е разширяване на веригата.
— Това е задължение, за което нямаш право да поемаш ангажимент.
— Имам пълномощно.
— За текущи дейности. Не за нов обект.
— Юристът ще го потвърди.
— Тогава да му се обадим.
Погледът му натежа. После извади телефона си и набра номер. Вече не звучеше толкова самоуверено, както по-рано през деня.
— Калин, добър вечер. Имам въпрос за пълномощното ми. Нова аренда влиза ли в текущите ми правомощия?
От другата страна не отговориха веднага. Чувах само равен мъжки глас, но казаното явно беше достатъчно.
— Нужно е писмено съгласие от собственика — повтори Георги на глас и лицето му се сви. — Разбрах.
Прекъсна разговора.
— Калин просто се презастрахова.
— Калин чете документите.
— Ако спреш сделката, капарото няма да ни го върнат. И всички ще научат, че ти сама си провалила разширяването.
— Всички ще научат кой е изпратил пари без право на подпис.
Той направи крачка към мен.
— Не го прави пред хората. Аз съм семейство.
— Роднинството не отменя честността.
— Аз изправих тази верига.
— Веригата я изправиха хората, на които днес заповядваше да мълчат.
Камелия се обади тихо:
— Елена, папката за храненето е в кабинета.
Георги се завъртя към нея така, сякаш го беше ударила.
— Какво правиш?
— Опитвам се да спася себе си — отговори тя. — Няма да отговарям сама за вашите нареждания.
— Ключовете — казах.
Камелия извади връзката. Пръстите ѝ трепереха.
— Всичко е в долното чекмедже.
Преместихме се в кабинета. Полина, Йоана и Антон останаха при вратата. Отворих чекмеджето и вътре видях папка с ведомости, подредени старателно по месеци.
На най-горния лист стояха онези подписи — еднакво чисти, удобни, подредени. Сякаш хората не бяха яли, а просто бяха потвърждавали нечий чужд ред.
— Това са работни документи — каза Георги. — Нямаш право да ги изнасяш.
— Никой няма да ги изнася. Ще ги документираме.
— Ти не си ревизор.
— Аз съм собственикът.
Той замълча.
Разстлах листовете върху бюрото.
— Полина, покажете ми вашия подпис.
Тя се приближи, взе химикал и се подписа върху празен лист. Почеркът нямаше нищо общо с този във ведомостта. Йоана направи същото. Антон посочи реда, на който фигурираше фамилията му в ден, когато изобщо не беше бил на работа.
Камелия стоеше до стената и говореше все по-бързо, сякаш се страхуваше, че ако спре, ще изгуби последния си шанс:
— Носеха ми готови списъци. Аз само приключвах смените. Казаха ми, че иначе ресторантът няма да издържи разходите.
— Кой ви ги носеше? — попитах.
— Георги.
— Камелия — предупреди я той.
— Не — поклати глава тя. — Днес ми казахте, че ако възникне проблем, виновна ще бъда аз. А аз не искам да остана сама с това.
Георги я изгледа така, сякаш беше развалила роля, която той дълго и старателно беше репетирал.
— Ти също вземаше премии.
— С ваше разрешение.
— Пари искаше.
— А вие искахте всички да мълчат.
Вдигнах ръка.
— Достатъчно. Оттук нататък говорят само документите.
Обадих се на главната счетоводителка Лидия. Работеше с мен от години и разпознаваше гласа ми по-добре от някои роднини.
— Лидия, добър вечер. Трябват ми всички плащания по ресторанта на улица „Градинска“ и цялата документация за капарото за новото помещение.
— Елена? — в гласа ѝ прозвуча изненада. — Георги каза, че сте в командировка.
— В ресторанта съм.
Пауза настъпи само за миг, но беше повече от красноречива.
— Разбрах. Изпращам всичко на личната ви поща.
— И ограничете плащанията по всички сметки до мое изрично потвърждение.
— Ще го направя.
Георги се обърна рязко към мен.
— Ти ще парализираш работата.