Някога дори ги бяхме обсъждали като възможен подизпълнител за една от регионалните ни линии. Нашият технолог беше ходила на място, огледала беше кухнята им и после беше изготвила доклад — четиринайсет страници, плътно изписани. В крайна сметка ги отхвърлихме. Не покриваха санитарните изисквания.
– Чувала съм – отвърнах с леко кимване. – А сега, моля ви, седнете. Всеки момент самолетът ще започне да рулира.
– Не, почакай малко. Чула си, ама явно не си разбрала. Аз съм Мартин Соколов. Баща ми е златен клиент на тази авиокомпания. Златен, ясно ли ти е? А ти коя си? Някаква лелка с ленено сако? Летиш в икономична, беднячко.
Беднячко.
Произнесе го без капка колебание, почти делово. Все едно не беше обида, а диагноза, вписана в медицински картон.
Не му отговорих. Само извадих лаптопа и го отворих отново. Пръстите ми още не трепереха. Засега.
Той обаче нямаше намерение да спира. Наведе се и натисна бутона за повикване на стюардесата.
Емилия Богданова се появи след по-малко от минута. Познавам я от шест години — работеше по този маршрут още от първия ден, в който авиокомпанията го пусна. Дребна, с тъмна коса, прибрана в стегнат кок, и с онзи равен, овладян тон, който не се променяше дори когато около нея избухваха скандали. Още щом влязох в салона, ме беше разпознала. Кимна ми, усмихна се. Както винаги.
– Добър вечер, Гергана Асенова – обърна се най-напред към мен. – Всичко наред ли е?
Мартин отвори уста. После я затвори. След секунда пак се обади.
– Чакайте малко. Вие към нея така ли се обръщате? По име и презиме? Сериозно? Към тази? – пръстът му се насочи към мен. – Защо?
Емилия извърна лице към него. Усмивката ѝ остана на мястото си, но погледът вече беше друг — по-хладен, по-съсредоточен.
– С какво мога да ви съдействам?
– Преместете я – нареди той, без дори да се опита да звучи учтиво. – Където искате. В икономична. Тя няма място тук. Погледнете я само, прилича на… ами… – щракна с пръсти, търсейки подходящата дума. – На чистачка. Не желая да седя до някаква беднячка. Имам златен статус във вашата програма за лоялност. Златен!
В салона настъпи онази особена тишина, която е по-шумна от всякакви думи. Дванайсет кресла, седем пътници — и всички внезапно започнаха да се преструват, че не чуват. Мъжът с вестника го прегъна на две. Жената с детето покри ушите на момиченцето с длани. Възрастната жена два реда по-назад гледаше Мартин така, както човек гледа хлебарка върху бяла покривка.
В мен нещо се размести.
Не беше обида. Беше гняв. Тих, тежък, натрупван не от вчера и не от миналата година. Двайсет и две години градях бизнес, носех отговорност за хора, договори, доставки, маршрути. А после се появяваше някой като този хлапак и решаваше колко струва човек по етикета на тениската му.
– Господине – каза Емилия с безупречно равен глас, сякаш четеше инструкция. – Гергана Асенова е наш редовен пътник. Мястото ѝ е платено. Нямам основание, нито намерение да премествам когото и да било. Моля ви да се върнете на седалката си и да закопчаете колана. Подготвяме се за излитане.
– Редовен пътник? – той се изсмя гръмко. – Да не е събирала мили от спестени обеди?
Емилия вече не се усмихваше. Просто го чакаше.
– Закопчайте колана си, моля.
Той го направи. Но още в следващия миг се извърна към мен.
– Добре, лельо. Седи си. Само че куфарът ми ще стои там, където на мен ми е удобно. Платил съм си.
– Вашият куфар е над вашето място – повторих спокойно.
– А аз го искам над твоето. И какво ще направиш?
Емилия се отдалечи. Видях как спря до преградата между бизнес и икономична класа, извади радиостанцията и каза нещо тихо. После се върна в предната част на салона, но не си тръгна. Остана наблизо.
Мартин изчака тя да отклони поглед.
Тя се обърна само за миг — да оправи щората на илюминатора на първия ред.
Тогава той стана. Рязко отвори багажното отделение, хвана моя куфар с две ръце и го метна надолу.
Не го премести.
Хвърли го.
Куфарът се стовари в пътеката, удари се с ръба си в пода, ключалката изщрака и капакът зейна. Отвътре се изхлузи папка с документи, а листовете се разпиляха като ветрило — бели страници с таблици, подписи и печати. Три от тях се плъзнаха под креслото на мъжа с вестника. Един попадна направо в краката на жената с детето.
Емилия се обърна рязко. Лицето ѝ се промени. За първи път от шест години я видях да пребледнява.
Аз гледах листовете си върху пода.
Документите, които носех за подпис в офиса ни в Созопол. Сто четирийсет и шест страници, подготвяни два месеца от юристите ми. Съгласувания, визи, приложения, финални варианти. На корицата на папката стоеше логото на моята компания — „АвиаТехЛайн“. Същото онова лого, което беше отпечатано върху всяка кутия с храна на този борд. Лого, което това момче щеше да види след два часа полет, когато му донесат вечерята.
Пръстите ми изстинаха. Осъзнах го едва когато се наведох да събирам листовете. Бяха ледени, сякаш току-що ги бях потопила в кофа със студена вода.
Мъжът в сивия костюм стана без да каже дума и ми помогна да вдигна папката. Измъкна трите листа изпод своето кресло.