– Това е моето място – заяви младежът с бели маратонки и червена подметка, като посочи креслото до илюминатора.
Вдигнах поглед от телефона. Бизнес класа. Полет Русе – Созопол, излитане в деветнадесет и четиридесет. Място 2А – до прозореца, далеч от пътеката. Винаги избирам точно него.
– Млад човек, кое място е отбелязано на бордната ви карта?
Той дори не си направи труда да погледне билета. Само махна с ръка, на която тежеше масивна златна гривна, сякаш прогонваше досадна муха.
– Какво значение има? Платил съм за бизнес класа. Искам да седя до прозореца.
Беше на около двайсет и шест. Най-много двайсет и седем. Тениска с огромна емблема през целите гърди, парфюм, който се усещаше поне три реда назад. Къса коса, пригладена с гел. А погледът му – отвисоко, като на човек, който оглежда стока на разпродажба.
Без да кажа нищо, му подадох моята бордна карта. 2А. Черно на бяло.
Очите му се плъзнаха по лененото ми сако. После по обикновените сиви панталони. По лицето ми без грим. По късо подстриганата коса, в която сребърните нишки не бяха скрити. Задържа се върху ръцете ми – нито пръстени, нито гривни. Само часовник. На пръв поглед съвсем семпъл, без надписи и лъскави знаци.
И се подсмихна.
– Слушай, лельо, сигурна ли си изобщо, че си за тук? Да не си объркала салона?
Двайсет и две години съм изграждала бизнеса си. Започнах от една-единствена кухня в индустриалната зона на Долни Дъбник – четирима души, един хладилник и тенджери, донесени от вкъщи. Днес имам двеста и осемдесет служители, три производствени цеха и договори с най-голямата авиокомпания в България. Петдесет пъти годишно летя именно на това място. И въпреки всичките тези години така и не се научих да нося цената си върху себе си. Не желая. Не виждам смисъл.
– Напълно сигурна съм – отвърнах спокойно. – Моля, седнете на мястото си.
Той изсумтя. Настани се на 2B – през пътеката от мен. Кръстоса крак върху крак и извади телефон в златист калъф.
Но не се беше отказал. Още тогава го разбрах.
Извадих лаптопа и отворих служебната поща. Новият договор за следващото тримесечие беше сто четиридесет и шест страници. Три летища, единайсет маршрута, бордово хранене за всеки полет. Моята фирма „АвиаТехЛайн“ обслужва тази авиолиния вече девета година. Всяка кутия с храна, всяка опакована салфетка, всяка порция кафе в термос – зад всичко това стояха моите хора, моят цех, моите рецепти и стандарти.
Потънах в числата. Точка трийсет и втора – логистика на топлото меню, норми за качване на борда, графици и количества. Позната работа. Харесва ми да чета собствените си документи – в тях виждам как двайсет и две години труд се превръщат в ясни клаузи, подточки и таблици.
Младежът издържа в мълчание около седем минути. После нервите му не издържаха.
– Ей – наведе се той през пътеката. – Ти как така си в бизнес класа без пръстен, без обеци? Мъж имаш ли поне? Или си дала последните си пари за билета?
Не му отговорих. Само прехвърлих страницата.
– Не чуваш ли? Или вече си глуха? – засмя се на собствената си шега. Силно, така че целият салон да го чуе.
В бизнес класата имаше дванайсет места. Заети бяха седем. Мъж в сив костюм, седнал един ред зад нас, свали вестника и погледна момчето над рамката на очилата си. Жена с момиченце на около осем години, на третия ред, се обърна за миг, а после бързо извърна глава.
– Игнорираш ме, значи? – изхили се той. – Добре, както кажеш.
Стана. Отвори багажното отделение над мен – самоуверено, с жест на стопанин, сякаш се намираше в собствения си апартамент. Хвана куфара ми с две ръце, извади го и го натъпка в далечния край на отделението, в ъгъла, като го притисна със своето яке. А на освободеното място, точно над моето кресло, сложи своя куфар – черен, със златисти ципове и етикет на някаква италианска марка.
– Куфарът ми беше тук – казах аз.
– Вече не е. Моят е по-скъп. На твоя и в ъгъла му е добре.
Затворих лаптопа. Изправих се. Отворих отделението. Извадих куфара му със златистите ципове и внимателно го поставих на пътеката. После върнах моя на старото му място и затворих капака. Направих всичко без нито дума. Без бързане. Съвсем спокойно.
Ушите му пламнаха. Забелязах именно тях, не лицето му. Върховете им станаха яркочервени.
– Какво си позволяваш? Ти наред ли си изобщо?
– Връщам вещите си там, където бяха. Вашият куфар трябва да е във вашето отделение. Над вашето място – посочих му с ръка.
– Ти знаеш ли кой съм аз?
Вече го чуваше целият салон. Мъжът с вестника го остави върху коленете си. Възрастна жена два реда по-назад поклати неодобрително глава.
– Не знам – отвърнах. – И не виждам причина да научавам.
– Баща ми е Стоян Соколов. Веригата „Златен шашлик“. Двайсет и три ресторанта в Русе и областта. Чувала ли си?
Произнесе го така, сякаш ми съобщаваше парола за сейф. Или тайна дума, с която го допускаха в света на възрастните само заради фамилията му.
Да, името на тази верига ми беше познато.