Подреди ги внимателно, сякаш бяха негови, подаде ми ги и само кимна. После се върна на мястото си.
Жената с малкото момиче се наведе, вдигна още един лист изпод краката си и ми го прехвърли през пътеката. Детето не откъсваше очи от Мартин — гледаше го с широко отворени, кръгли от изумление очи.
Емилия Богданова вече беше до мен. Клекна, помогна ми да затворя куфара.
— Гергана Асенова — прошепна тя така, че само аз да я чуя. — Сега ще докладвам. Това вече минава по член.
— Почакай, Емилия Богданова.
Оставих куфара в пътеката и се изправих. Папката остана в ръцете ми. Логото върху корицата беше обърнато право към Мартин, но той, разбира се, не гледаше него. Гледаше мен. Със същата онази усмивчица — снизходителна, отпусната, нахална до навик.
Двадесет и две години. Двеста и осемдесет души, които всяка сутрин в пет и половина влизат в цеха, слагат ръкавици, шапки и престилки. Приготвят храната за пътниците по тези линии. Режат, варят, подреждат порциите в тарелки. Четиридесет и шест хиляди порции месечно. Всяка една — по моя рецепта, по моите изисквания, по моя стандарт. Девет години се занимавам с това и за цялото това време санитарният контрол не е имал нито една забележка.
А това момче, с бащината златна верижка на врата, хвърляше документите ми на пода и ме наричаше беднячка.
— Мартин — казах тихо.
Не повиших тон. Нямаше нужда. В бизнес класа човек не трябва да крещи, за да бъде чут от всички.
— Имате ли представа какво току-що запратихте на пода?
Той само сви рамене.
— Документи на фирмата, която ви храни при всеки ваш полет с тази авиокомпания. Всяка тарелка, която ще ви донесат след два часа, идва от моя цех. Приготвена е от моите хора. Виждате ли знака върху тази папка? — обърнах корицата към него. — Същият ще бъде и върху вечерята ви. Върху салфетката. Върху чашката. Върху всяка опаковка.
Той примигна. За първи път от началото на разговора по лицето му премина нещо различно. Не беше разкаяние. По-скоро объркване. Изразът на човек, който е преценил ситуацията погрешно и още не е разбрал колко скъпо може да му излезе тази грешка.
— Аз не ходя с етикет с цена на себе си — продължих. — Не нося златни гривни, за да доказвам кой съм. Не размахвам фамилията на баща си, когато поискам място до прозореца. Не ми е необходимо. Имам собствено име. Емилия Богданова го знае. Половината екипаж го знае. А авиокомпанията го знае от девет години.
В салона настъпи пълна тишина.
— Знаете ли какво виждам аз, когато погледна вас? Двадесет и три ресторанта на баща ви. Не ваши — негови. Маратонки за две хиляди и четиристотин лева, които не сте изработили вие. Златна карта за лоялност, която не сте платили вие. И обноски, които струват точно нула лева.
Мъжът с вестника се покашля. Не силно, но достатъчно, за да разбера: беше на моя страна. Възрастната жена два реда по-назад кимаше едва забележимо.
— Преди малко повредихте чужди вещи на борда на въздухоплавателно средство. Обидихте пътник пред свидетели — седем души чуха думата „беднячка“. Два пъти не изпълнихте разпореждане на стюардеса — помолиха ви да седнете и да закопчаете колана си, а вие станахте и хвърлихте куфар. Това са три отделни основания да бъдете свален от полета по член 107 от Въздушния кодекс на Република България.
Лявото му клепачче потрепна.
— Блъфирате — каза той.
Гласът му вече не звучеше така плътно и самоуверено. Някъде беше изчезнал онзи господарски бас.
— Емилия Богданова — произнесох, без да се обръщам. — Докладвай, моля.
— Вече е докладвано — отвърна тя. — Радослав Соколов е уведомен.
Вратата на пилотската кабина се отвори. Оттам излезе Радослав Соколов — летя с него от четири години. Висок, побелял, с широки рамене и лице, върху което спокойствието стоеше тежко и непоклатимо. Той огледа салона. Куфара в пътеката. Разпилените документи, които още не бях успяла да събера докрай. Мен — с папката в ръце. Мартин — пребледнял, с потрепващ клепач.
— Гергана Асенова — каза той. — Добър вечер. Докладваха ми какво се е случило. От името на екипажа ви поднасям извинения. Трябваше да се намесим по-рано.
После се обърна към Мартин. Не веднага. Първо замълча за секунда, а тази секунда натежа повече от всякакви думи.
— Млади господине. Аз съм Радослав Соколов, старши пилот, с двадесет и две години летателен стаж. На основание член 107 от Въздушния кодекс на Република България вземам решение да бъдете свален от този полет за нарушаване на правилата за поведение на борда, за повреждане на имущество на пътник и за неизпълнение на указания на член от кабинния екипаж. След малко ще пристигне транспортна полиция. Моля, съберете вещите си.
Мартин побеля съвсем. Като лист хартия.
— Нямате право. Баща ми…
— Баща ви не пътува на този самолет — прекъсна го Радослав Соколов. — Вещите, ако обичате.
— Ще се обадя! Ще ви…
— Обадете се — кимна пилотът. — След като напуснете борда.
Мартин хвърли поглед към Емилия Богданова — тя стоеше изправена, с ръце зад гърба. После към мъжа с вестника — той вече гледаше през прозореца. Накрая погледът му се спря върху мен.