— Това е всекидневна — добави тя хладно. — Не е подслон за преспиване.
Лицето на Калина мигом се изопна.
— Е, благодаря ви много. Прекрасно отношение към хората, няма що.
— Не говоря за хората, а за поведението — отвърна Мила. — Когато някой влиза в чужд дом с багаж, без стопанинът да е дал съгласие, сам се поставя в такова положение.
Димитър вдигна двете си ръце, сякаш искаше да укроти напрежението.
— Хайде да не стигаме до обиди. Наистина не знаехме, че вие не сте уведомена.
— Вече сте.
Явор отново се намеси:
— Мила, нека поне тази вечер останат. Вече е късно. Къде ще тръгнат сега?
— Там, откъдето са дошли. В хотел. Или във вилата на баща ти, ако той се съгласи. Но не и тук.
— Баща ми е на село, там няма място.
— Тогава проблемът не е мой.
Калина подскочи, сякаш думите я удариха.
— Значи вие сега ще ни изхвърлите на улицата с децата?
Мила се обърна към нея с цялото си тяло.
— Не. Давам на възрастни хора време да приберат вещите, които са внесли без мое разрешение. Децата ще излязат с родителите си. Има разлика.
Калина пребледня от яд. Грабна телефона си от масата, но не набра номер. Само го стисна в ръка, сякаш апаратът можеше да ѝ придаде някаква власт.
— Яворе, ти мъж ли си изобщо? — хвърли тя към брат си. — Жена ти гони собствената ти сестра.
Той трепна. Изглеждаше така, сякаш едновременно беше очаквал тази реплика и се беше страхувал от нея.
— Калина, недей…
— Какво „недей“? Нали ти каза, че всичко си уредил. Ти ми каза да тръгваме. Обещах на децата, че при чичо Явор ще преспим спокойно. А сега какво?
Мила рязко погледна съпруга си.
— Ти не си им обещал една нощ. Обещал си им да живеят тук.
Явор прокара длан по тила си.
— Мислех, че после ще поговорим.
— След като си разопаковат багажа ли?
— Не исках скандал.
— Затова го стовари върху мен.
В стаята отново настъпи тежка тишина. Момиченцето се притисна до Калина. Момчето гледаше пода. Мила го забеляза и смекчи гласа си, но не отстъпи нито крачка.
— Децата могат да поседят в стаята, докато възрастните решат въпроса. Вие започвайте да събирате багажа.
Калина изведнъж я изгледа с предизвикателна усмивка.
— А ако не го съберем?
Явор вдигна глава рязко.
— Калина!
— Какво? Нека каже. Ние вече сме тук. Няма да повика полиция заради роднините на мъжа си, нали?
Мила извади телефона от чантата си и го постави върху отворената си длан, с екрана нагоре.
— Ще повикам.
Калина мигна объркано. Димитър тихо промълви:
— Калина, не я карай да стига дотам.
Но жена му вече беше набрала скорост.
— Вие съвсем ли нямате сърце? Не сме чужди на мъжа ви. Положението ни е тежко. Децата са преживели достатъчно стрес. А вие мислите само за жилището си.
— Точно защото това е моето жилище, аз решавам кой ще живее в него — каза Мила. — А тежките ви обстоятелства се обсъждат преди някой да се нанесе, не след това.
— Защо сте толкова безмилостна? — Калина разпери ръце. — Все едно ви искаме парче от пода завинаги.
Мила кимна към навития матрак.
— Хора с матраци не идват само за една вечер.
Димитър погледна матрака, после жена си. По лицето му премина умора. Очевидно вече беше разбрал, че удобният им план се разпада пред очите им.
— Явор — каза той, — може би наистина е по-добре да отидем в хотел. Утре сутринта ще мислим.
Калина се завъртя към него толкова рязко, че косата я удари по бузата.
— С какви пари? Пак ли ще „мислим сутринта“? Ние вече достатъчно мислихме.
— Не тук — отвърна Димитър тихо.
Тези две думи Мила чу съвсем ясно. За разлика от съпругата си, Димитър беше усетил границата. Явор обаче още стоеше между всички, като човек, който се надява бурята сама да отмине.
— Мила — каза той почти шепнешком, — моля те. Само един ден.
— Не.
— Моля те.
— Трябваше да ме молиш, преди да им дадеш ключове.
Калина наостри слух.
— Ключове? Яворе, за какво говори тя?
Мила бавно се обърна към нея.
— Имате ключове от моя апартамент?
Калина не отговори веднага. Погледът ѝ прескочи към чантата, оставена на стола. Това беше достатъчно.
Мила пристъпи натам.
— Не пипайте нещата ми! — извика Калина.
— Тогава ги извадете сама.
— Това са ключовете на Явор!
— Явор няма право да раздава ключове от моето жилище без моето съгласие.
Той бързо се приближи до сестра си.
— Калина, дай ги.
— Няма пък! — Тя притисна чантата към гърдите си. — Не сме крадци, че да ни говорите така.
Мила погледна Явор. За първи път той не изглеждаше просто виновен, а уплашен.
— Направил си им копие?
— За всеки случай.
— За какъв случай?
— Ако ни няма вкъщи, да могат да влязат.
Мила се засмя кратко, безрадостно, и веднага млъкна.
— „Ни“? Мен вече си ме изключил от това „ни“.
Тя започна да набира номер. Явор веднага протегна ръка.
— Мила, недей. Сега ще оправя всичко.
— Ти вече го „оправи“. Оттук нататък решавам аз.
Тя не позвъни веднага в полицията. Вместо това набра съседката отдолу — Красимира. Жената беше нещо като неофициален домоуправител, познаваше всички във входа и само с появата си умееше да превърне всеки битов хаос в подреден протокол с имена и обстоятелства. Мила говореше спокойно:
— Красимира, добър вечер. Можете ли да се качите за две минути? В апартамента ми има външни хора с багаж, без мое разрешение. Да, аз съм вкъщи. Да, собственик съм аз. Ще ви бъда благодарна.
Явор се хвана за главата.
— Защо намесваш съседите?
— За да има свидетел, че съм помолила хората да напуснат мирно.
Калина се усмихна злобно.
— Голям театър разигравате.
— Не. Документиране.
След няколко минути на вратата се звънна. Мила отвори. На прага стоеше Красимира, облечена с домашна жилетка и с телефон в ръка. Тя бързо огледа коридора, чантите, чуждите обувки, после премести поглед към Мила.
— Добър вечер. Кой се нанася тук?
Калина изсумтя.
— Никой не се нанася. Ние сме роднини.
— Роднините също питат собственика дали може — сухо отбеляза съседката.
Явор опита да се намеси:
— Красимира, това е семейна работа.
— Семейна е, когато семейството знае. Когато стопанката се прибере от работа и завари чужди куфари, вече е друго.
За първи път през тази вечер Мила почувства, че не стои сама срещу всички. Не се отпусна, но раменете ѝ престанаха да бъдат вкаменени.
— Помолих ги да приберат багажа си и да напуснат апартамента — каза тя. — Също така искам да върнат ключовете, направени без мое знание.
Калина скочи.
— А вие какви сте, че да ни гоните? Яворе, кажи им!
Явор стоеше посивял. Самоувереността окончателно беше изтекла от него. Погледна сестра си, после жена си, после съседката.
— Калина, събирайте се.
— Какво?
— Събирайте се — повтори той глухо.
— Значи така. Ти ни покани, а сега се криеш зад жена си?
Красимира повдигна вежди.
— Млада госпожо, подбирайте си думите. Тук има деца.
Калина стисна дръжката на чантата. По лицето ѝ ясно личеше, че още е готова да спори, но Димитър вече прибираше вещите обратно в кашона. Работеше бързо, без излишни приказки. Момчето мълчаливо му помагаше. Момиченцето попита тихо:
— Мамо, ще си ходим ли вкъщи?
Калина се обърна рязко към нея, но не успя да отговори. Вместо това бръкна в чантата си и с яд хвърли връзката ключове върху масата.
— Вземете си ги. Да се задавите с апартамента си.
Мила не помръдна. Погледна Явор.
— Вземи ключовете и ги остави на скрина ми.
Той изпълни мълчаливо. Мила отиде до входната врата и я отвори още по-широко.
— Имате десет минути. Ако започнат обиди, веднага звъня в полицията.
Калина процеди нещо под носа си, но вече не посмя да спори на висок глас. Димитър изнесе първия куфар. Явор понечи да му помогне, но Мила го спря само с поглед.
— За твоите вещи ще говорим отделно по-късно.
Той застина.
Калина чу думите ѝ и веднага се извърна.
— А, значи сега и него ще изхвърлиш? Чудесна съпруга, няма що.
Мила я погледна право в очите.