— Брат ви е зрял човек и сам носи отговорност за решенията си. Ако за него е приемливо да настанява хора в чужд дом с измама, значи и той ще трябва да помисли къде ще живее оттук нататък.
Явор пребледня така, сякаш думите бяха ударили не Калина, а него.
— Мила…
— Не сега — прекъсна го тя, без да повишава тон.
Изнасянето не приключи за обещаните десет минути. Проточи се почти двойно. Димитър слезе два пъти до колата, носейки чанти и куфари. Калина нарочно шумолеше с пликовете, тръшкаше дръжки и въздишаше театрално, но Мила не ѝ даде дори поглед. Стоеше в коридора до Красимира и внимателно следеше дали по рафтовете, в шкафовете или в банята няма да остане нещо чуждо.
На децата каза тихо, почти меко:
— Вижте добре дали не сте забравили някоя играчка.
Момчето кимна и взе малка количка от перваза. Момиченцето се наведе и прибра ластик за коса, изпуснат до стената. Мила не искаше после някой да им повтаря, че лошата леля им е задържала вещите. Възрастните можеха да отговарят за собствената си наглост, но тя нямаше намерение да замесва децата в тази кал.
Когато и последната чанта се озова отвън, Калина се спря на прага. Явно ѝ се искаше да каже нещо, което да прозвучи като финален удар.
— Ще съжаляваш, Яворе — обърна се тя към брат си. — На мама ще ѝ разкажа всичко.
— Разкажи ѝ — отвърна той уморено.
Калина премести погледа си към Мила.
— И на теб ще ти се върне.
Мила сложи длан върху ръба на вратата.
— Връща се само на хората, които водят деца в чуждо жилище без знанието на собственичката.
После затвори. Не я тръшна. Просто я затвори и завъртя ключа. След това взе връзката от масата и я разгледа внимателно. На халката имаше два ключа — нейният и новата изработена бройка. Без да каже дума, Мила отдели копието и го остави настрани.
Красимира още не си тръгваше. Остана в антрето и я погледна загрижено.
— Как си?
— Добре съм.
— Утре смени бравата. А още по-добре — днес, ако намериш майстор.
— Ще намеря.
— И с мъжа си говори твърдо. Такива неща не стават случайно.
Мила кимна.
— Благодаря, че се качихте.
— Няма за какво. Аз съм си вкъщи. Ако пак се появят, звънни ми веднага.
Когато съседката си отиде, в апартамента най-сетне се възцари тишина. Само че вече не беше същата тишина като преди. Във въздуха беше останала миризма на чуж път, чуж багаж и чужда безцеремонност. Явор стоеше насред коридора и гледаше жена си така, сякаш чак сега осъзнаваше, че тази вечер изобщо не е приключила.
Мила влезе в кухнята, наля си вода и отпи няколко глътки. Чашата леко потрепери в ръката ѝ, затова я остави върху плота, преди да разлее.
— Седни — каза тя на Явор.
Той се подчини.
— Мила, виновен съм.
— Това не е обяснение.
— Паникьосах се. Калина ми се обади, крещеше, децата плачеха… Наистина са в тежко положение.
— Можеше да кажеш: „Ще попитам Мила.“ Можеше да ми се обадиш. Можеше да им платиш хотел със свои пари. Можеше сам да отидеш при тях. Вместо това си направил копие от ключа и си ги довел тук.
Явор преплете пръсти и ги стисна.
— Мислех, че ще проявиш разбиране.
— Не. Мислел си, че няма да имам време да се противопоставя.
Той наведе глава.
— Може би.
Истината дойде късно, но поне дойде. Мила прокара длан по лицето си, уморена до костите.
— Защо им каза, че жилището е общо?
— Не исках да изглеждам… — Той се запъна.
— Какъв?
— Като човек, който живее при жена си.
Мила го гледа дълго. В погледа ѝ нямаше само гняв. Имаше и разочарование, от което Явор извърна очи.
— А днес като какъв изглеждаше?
Той не отговори.
— Ти живееше тук спокойно, Явор. Никога не съм ти натяквала, че апартаментът е мой. Имаше ключове, имаше място, имаше уважение. Но ти се засрами пред сестра си и реши да си вдигнеш цената за моя сметка.
— Не съм искал да те унижа.
— Но го направи.
Той вдигна поглед към нея.
— И сега какво?
— Тази нощ ще спиш в кухнята или при роднините си. Утре сменям ключалката. Ключове ще имам само аз.
Явор рязко се изправи в стола.
— Значи ме гониш?
— Не те изхвърлям посред нощ. Казвам ти, че след случилото се достъпът до моя апартамент ще бъде само с мое съгласие. Утре ще си вземеш част от вещите и ще поживееш отделно. И двамата трябва да разберем какво следва.
— Мила, не режи така отведнъж.
Тя се усмихна криво, без веселие.
— Ти отряза. Аз сега се опитвам да зашия това, което ти разпори.
Явор понечи да спори, но думите не му стигнаха. Остана на масата, забил поглед в ръцете си, и за първи път през цялата вечер не се опита да се скрие зад сестра си, зад децата, зад съжалението или зад брака им.
На сутринта Мила не отвори нови разговори. Обади се на ключар, изчака го и смени бравата. Без заявления, без драми, без странни хартийки — само майстор, инструменти и нов комплект ключове. Явор стоеше наблизо и мълчеше. Когато човекът си тръгна, Мила прибра ключовете в чантата си.
— За мен един? — попита Явор тихо.
— Не.
Той кимна, сякаш точно това беше очаквал.
— Да си събера ли нещата?
— Вземи най-необходимото. За останалото ще се разберем по-късно.
Той влезе в спалнята. Мила остана в антрето и слушаше как се отварят чекмеджета, как шумолят торби, как ципът на спортната чанта се затваря. Само ден по-рано ѝ се струваше, че животът им може и да не е съвършен, но поне е ясен. Явор беше мек човек, понякога колеблив, но не и жесток. Точно затова не беше очаквала такава подлост от него. Той не беше крещял, не беше настоявал грубо, не я беше притискал открито. Просто беше заобиколил решението ѝ, сякаш тя нямаше значение.
Докато той събираше багажа си, телефонът ѝ звънна. На екрана се появи името на свекърва ѝ — Лидия. Мила веднага разбра, че Калина не е губила време.
— Слушам.
— Мила, какво става при вас? Калина цяла нощ е на нерви. Казва, че си я изгонила с децата.
— Калина дойде в моя апартамент с багаж, без моето съгласие. Явор ѝ е дал ключове, също без моето съгласие. Помолих ги да напуснат.
— Но те не са чужди на Явор.
— За мен са чужди хора. А дори близки хора не се настаняват в жилище с измама.
Лидия замълча. Мила се подготви за упреци, но гласът на свекърва ѝ, когато отново се чу, беше по-тих.
— Той наистина ли ѝ е дал ключ?
— Да.
— Ясно.
— Лидия, няма да се оправдавам, че защитавам дома си.
— И не е нужно — каза жената неочаквано. — Калина има тежък характер. От малка е свикнала да притиска хората, докато стане на нейното. А Явор и той не е за похвала, разбира се. Сега ще му се обадя.
Мила за миг дори не намери какво да отговори.
— Благодаря, че ме изслушахте.
— Само децата не обвинявай. Те там са като багаж между възрастните.
— Не ги обвинявам.
Разговорът приключи. Малко след това Явор излезе от спалнята със спортната чанта в ръка. Изглеждаше смачкан, някак чужд. Погледна Мила така, сякаш се надяваше за тези десет минути тя да е размислила.
— Мама ли звъня?
— Да.
— Крещя ли?
— Не. Изненадващо, нали?
Той се намръщи.
— Мила, всичко провалих.
— Да.
— Мога ли да го поправя?
— Първо се изнеси. После ще говорим.
— Сериозно ли го казваш?
— Напълно.
Явор постоя още няколко секунди, после взе обувките си. Мила гледаше как се обува, как машинално търси с очи старата връзка ключове, как си спомня, че ключ вече няма, и отпуска ръка. Дребен жест, почти незабележим, но в него се беше събрал целият резултат от предишната вечер.
Преди да излезе, той се спря.
— Не мислех, че ще си толкова твърда.
— А аз не мислех, че ти ще си толкова лекомислен.
Той си тръгна.
Мила заключи с новия ключ и допря длан до студения метал на бравата. Не се свлече по стената, не заплака, не се предаде на слабостта. Просто остана така за секунда. После обиколи апартамента и започна да му връща предишния вид. Взе забравено детско чорапче от края на дивана, изхвърли чужда бутилка с вода, избърса масата. До креслото намери малка част от играчка. Вдигна я и я сложи в плик — после щеше да я даде на Явор, за да я върне.
Около обяд телефонът ѝ отново звънна. Номерът беше непознат, но Мила прие обаждането.
— Здравейте, Мила. Обажда се Димитър, мъжът на Калина.
— Слушам ви.
— Исках да се извиня. Ние наистина не знаехме, че вие не сте съгласна. Калина… представи нещата по друг начин. Явор също. Сега сме наели място за няколко дни, а после ще търсим нормално решение.