— Какво става тук? Прибирам се направо от работа, а у дома вече има гости — и то с багаж?!
Мила не повиши глас, но думите ѝ прозвучаха толкова остро, че шумът в стаята секна мигновено. Само преди секунда около масата се смееха, някой разказваше високо нещо за пътя, едно дете удряше с играчка количка по ръба на шкафа, а сега всички лица едновременно се обърнаха към нея.
В антрето бяха натрупани чужди чанти. Не една пътна чанта, която човек би могъл да обясни с неочаквана нощувка, а цяла купчина вещи: куфар на колелца, два плика с дрехи, детска раница, кашон с посуда, навит матрак в заводско фолио. До огледалото стояха мъжки обувки, до тях — дамски маратонки и малки сандали. Мила дори не свали веднага палтото си. Остана на прага на собствения си апартамент и гледаше този импровизиран склад така, сякаш не тя, а всички останали бяха сбъркали адреса.
От стаята се показа Явор. На лицето му беше застинала виновна усмивка, но погледът му неспокойно прескачаше от Мила към гостите и обратно.
— Миле, моля те, не започвай още от вратата — каза той приглушено. — Няма да е за дълго.
Тя бавно обърна глава към него.
— Кои са тези хора?
— Това е Калина, сестра ми. Виждала си я на снимки. С нея са мъжът ѝ Димитър и децата. Просто им трябва място за няколко седмици, докато се закрепят.
От стаята излезе жена на около трийсет и пет години — плътна, уверена, с боядисан тъмен кичур до слепоочието. Държеше се така, сякаш Мила беше влязла в нейния дом, а не обратното. Зад нея стоеше слаб мъж с телефон в ръка и две деца — момче на около седем и по-малко момиченце. Децата гледаха предпазливо, но самата Калина веднага вирна брадичка.
— Здравейте — каза тя. — И на нас не ни е приятно да пречим, но животът ни притисна.
Мила най-сетне свали палтото си, закачи го на куката и прокара длан през косата си, прибирайки паднал кичур. Движението ѝ изглеждаше прекалено спокойно, почти премерено, но Явор забеляза как пръстите ѝ побеляха.
— Явор, ела с мен в кухнята.
— Какво има да излизате? — намеси се Калина. — Ние не сме чужди хора. Всичко може да се обсъди и пред нас.
Мила я погледна без следа от усмивка.
— В моя апартамент аз ще решавам какво, кога и пред кого ще обсъждам.
Калина отвори уста да отвърне, но Димитър я докосна по лакътя. Явор неловко се покашля и тръгна след жена си. В кухнята Мила затвори вратата не с трясък, а с кратко, точно щракване. Този звук се оказа по-неприятен от всякакъв вик.
— Обяснявай — каза тя.
Явор се облегна на плота и разтри лицето си с длани.
— Имат неприятности. Напуснали са предишното жилище. Хазяинът ги е накарал да освободят. Не са успели да намерят друго.
— И ти реши да ги настаниш тук?
— Реших да помогна.
— Решил си вместо мен.
Той издиша раздразнено.
— Мила, няма как да ги оставя на улицата. Деца имат.
Тя го гледа няколко секунди, опитвайки се да подреди чутото в главата си. На работа смяната ѝ беше тежка, пътят до дома бе отнел почти два часа, а единственото, което искаше, беше да си събуе обувките, да си измие лицето и да легне. Вместо това стоеше в кухнята и трябваше да разбира защо в жилището ѝ са се появили хора с матрак и кашон с чинии.
— Кога го реши?
— Тази сутрин.
— И защо не ми се обади?
Явор отклони поглед към прозореца.
— Щеше да откажеш.
— Значи предварително си знаел, че съм против.
— Знаех, че ще започнеш да усложняваш всичко.
Мила тихо се засмя. Не весело, а така, сякаш някой ѝ беше показал фокус с карта, скрита предварително в ръкава.
— Да усложнявам? Явор, този апартамент е мой. Баба ми ми го остави. Аз сама минах през наследството, аз сама подготвях документите, аз сама плащах ремонта след онова наводнение. Ти живееш тук, защото аз се съгласих. Не защото имаш право да се разпореждаш с вратата, ключовете и стаите.
Явор се намръщи.
— Пак ли започваме с това „мое“ и „твое“? Нали сме женени.
— И какво от това? Бракът не превръща наследствения ми апартамент в обществено място, през което всеки може да мине.
Той понечи да отговори, но от другата страна на кухненската врата се чу звънкото гласче на момиченцето:
— Мамо, къде ще спим?
Мила затвори очи за миг и веднага ги отвори. Не от жалост — от гняв, който трябваше да държи под кожата си, за да не избухне срещу децата. Те не бяха виновни. Виновни бяха възрастните, които ги бяха довели на място, където никой не ги очакваше.
— Колко време трябваше да живеят тук? Истината.
— Ами… докато си намерят жилище.
— Колко?
Явор замълча.
— Месец. Може би два.
Мила бавно кимна.
— Няколко седмици вече станаха два месеца.
— Не се хващай за думите.
— Не се хващам за думите, а за това, че си пуснал четирима души в моя апартамент, без дори да ме попиташ.
Той се отблъсна раздразнено от плота.
— А какво трябваше да направя? Сестра ми звънна и плачеше. Хазяинът им изкарал багажа. На Димитър нещата с работата са се скапали, децата са с тях, училището наближава…
— Училището? — Мила повдигна вежди. — Значи възнамеряват да останат тук до началото на учебната година?
Явор се запъна. И това колебание каза повече от всички обяснения.
Мила отвори вратата и се върна в стаята. Калина седеше до масата и вече беше разположила върху нея документи, зарядни, детски бутилки с вода и плик с продукти. Димитър проверяваше контакта до дивана. Момчето се опитваше да отвори шкафа в коридора.
— Не пипай шкафа — каза Мила.
Момчето дръпна ръката си и погледна към майка си.
Калина се изправи.
— Извинете, децата са капнали от пътя. Трябва им само да хапнат и да легнат.
— Къде бяха вещите ви, преди да дойдете тук? — попита Мила.
— В колата — отвърна Димитър. — Цял ден обикаляхме.
— Защо не взехте хотел?
Калина се засмя кратко.
— Явно нямате представа колко струва хотел за четирима души в момента.
— Имам. Но това не прави апартамента ми ваш.
Явор излезе след нея и застана до жена си.
— Мила, недей да започваш пред децата.
— Точно защото са тук децата, говоря далеч по-спокойно, отколкото бих могла.
Калина присви очи.
— Явор каза, че сте нормална жена. Че ще влезете в положението ни.
— Явор е казал доста неща без мое участие.
— Но той ви е съпруг.
— А аз съм собственикът на този апартамент.
Думата „собственик“ сякаш удари въздуха в стаята. Димитър спря да се занимава с контакта. Калина премести поглед към Явор и в очите ѝ за първи път се появи не самоувереност, а въпрос.
— Явор, ти каза, че жилището е общо — изрече тя.
Мила се обърна към мъжа си.
— Колко интересно.
По лицето на Явор избиха червени петна.
— Не съм казал точно това.
— Точно това каза — намеси се Димитър. — Обясни ни, че тук всичко решавате заедно. Че Мила в началото малко ще мърмори, но после ще свикне.
Мила гледаше Явор, а изражението ѝ ставаше все по-спокойно. Но това не беше хубаво спокойствие. Такова настъпва, когато човек спира да спори и започва да си прави изводи.
— Ще свикне — повтори тя. — Значи предварително сте ме записали като неудобство, което просто трябва да бъде изчакано.
Явор пристъпи към нея.
— Исках да направя добро.
— За кого?
Той не отговори.
Калина изведнъж се оживи и заговори по-бързо, сякаш реши отново да поеме разговора в свои ръце:
— Вижте, Мила, ние нямаме намерение да ви изяждаме храната или да ви се пречкаме. Всичко си имаме. Ще се настаним с децата в голямата стая, вие с Явор ще си бъдете в спалнята. Кухнята ще ползваме внимателно. Аз държа на чистотата. И децата ще науча. Наистина ни трябва само малко време, докато намерим вариант.
Мила погледна към голямата стая. Върху дивана вече беше метнато детско одеяло, на фотьойла висеше якето на Димитър, а до телевизора стоеше кашон с техни вещи. Само за половин час собственият ѝ дом беше започнал да изглежда чужд.
— Голямата стая не е свободна — каза Мила.
— Как така? — учуди се Калина. — Нали има диван.
Мила задържа погледа ѝ и отговори с глас, в който вече нямаше нито колебание, нито готовност за отстъпление:
— Това помещение е мое.