— А ти какво си представяше? — Камелия Радославова раздразнено повдигна рамене. — На практика той не ни е никакъв. Чуждо дете е. Мама и без това ти направи услуга, съгласи се да го гледа, натовари се с тази тежест. Вместо да ѝ благодариш, ти започваш разпити като в полицията заради една картофка. От картофи никой не е умрял. Едно време хората само с това са преживявали.
Галина Огнянова усети, че дъщеря ѝ прекрачва границата, и побърза да замаже положението с обичайната си припряност.
— Камелия, недей така остро. Лора, не ѝ обръщай внимание. Просто денят е тежък, задушно е, кръвното ми играе. Филипчо поседя малко, поукроти се, разбра си грешката, сега ще му дадем да хапне. Ще стоплим пресен борш, ще му сложа и пилешко бутче. Филипе, искаш ли борш със сметанка?
Лора Илиева се надигна от дивана. Взе пластмасовата чиния с онази самотна картофена грудка и отиде до кофата за боклук. Без да бърза, без резки жестове, без да каже и дума, изсипа картофа в торбата. После пусна чинията в мивката и се обърна към зълва си.
— Напълно си права, Камелия. Не сте длъжни да търпите сина ми. И никой повече няма да търпи никого.
Тя се приближи до масата, подпря длани върху плота и впи поглед право в очите на свекърва си.
— Вие предложихте Филип да остане на вилата. Идеята беше ваша, Галина Огнянова. Вие ми говорехте за чист въздух, за витамини, за грижа. Ако ви е пречел, ако ви е било трудно с него, можехте да ми се обадите във всеки един момент и аз щях да дойда да го взема до час. Но вместо това сте решили да въвеждате казармен ред. Решили сте да държите седемгодишно дете в ъгъла с гол картоф, докато вие седите на масата и се тъпчете с месо, купено с моите пари.
— Как смееш да говориш така на майката на мъжа си?! — изписка Камелия Радославова и скочи от стола толкова рязко, че той с трясък се плъзна назад. Георги Александров уплашено се отдръпна от масата и напълно забрави за парчето сладкиш пред себе си.
— Говоря с жена, която съзнателно унижава детето ми и нарича това възпитание — отвърна Лора със същия равен тон, без да повишава глас. После хвърли поглед към стенния часовник над хладилника. Беше дванайсет и половина. — Сега ставате от масата и отивате по стаите си. Събирате си багажа. Давам ви точно два часа.
Галина Огнянова пребледня. Вкопчи се в ръба на масата, сякаш краката ѝ изведнъж отказаха да я държат, и тежко се отпусна обратно на стола.
— Лора… Какви ги говориш? Къде да ходим? Нали се разбрахме за цялото лято. Аз съм с кръвно…
— Договорката приключи едностранно — каза Лора Илиева. — В два и половина заключвам къщата и включвам алармата. Ще тръгнете към гарата. Влакът за града е в 15:10. Имате предостатъчно време да стигнете до перона, без да бързате.
Камелия се задави от възмущение. По шията и гърдите ѝ избиха неравни червени петна.
— Ти нормална ли си?! Ще ни изхвърлиш на улицата?! С дете?! Майка ми е хипертоничка, не може в тази жега да мъкне чанти! Нямаш никакво право да ни командваш! Това е и вилата на Теодор, ние сме неговото семейство!
— Тази вила е купена от мен пет години преди да се омъжа за брат ви — сухо ѝ напомни Лора, без да откъсва очи от изкривеното от злоба лице на зълва си. — По документи ми принадлежи от първата керемида до последния пирон. Така че право имам. И в момента го използвам.
— Теодор никога няма да ти прости това! — изкрещя Камелия и насочи към нея пръст с дълъг червен маникюр. — Гониш възрастната му майка и родната му сестра заради това, че твоето кутре не е получило парче сладкиш на обяд? Той ще се разведе с теб! Винаги е казвал, че майка му е свято нещо за него! Ще останеш сама!
Лора усети леко пробождане някъде под ребрата, но лицето ѝ не трепна. Теодор Маришки наистина беше силно привързан към майка си. Когато се ожениха преди година, Лора положи огромни усилия да изгради нормални отношения с неговите близки. Преглъщаше дребните уж случайни забележки на Галина Огнянова, безкрайните наставления как се поддържа дом, нахалното отношение на Камелия, която можеше да дойде на гости и да си тръгне с половината съдържание на хладилника. Лора си повтаряше, че крехкият мир е по-добър от откритата война и че заради съпруга си може да изтърпи още малко.
Но сега, докато гледаше прегърбеното гръбче на сина си върху стария диван, една пределно ясна мисъл се подреди в главата ѝ. Запасът от компромиси беше изчерпан. Границата, след която връщане няма, вече беше премината.
— Ако се стигне до развод, някак ще го преживея — произнесе тя спокойно. — Часовникът върви, Камелия. Ако след два часа чантите ви не са на верандата, ще извикам полиция. Ще подам сигнал, че в частния ми имот се намират външни лица, които отказват да го напуснат. Не се шегувам.
След тези думи тя се обърна, без повече да поглежда роднините на мъжа си, и отиде при Филип. Хвана го за ръката. Дланта на момчето беше влажна, лепкава и ледена.
— Хайде горе, ще съберем твоите неща — каза му тихо.
Двамата се качиха на втория етаж, в малката мансарда със скосен таван, където беше настанен Филип. В стаята имаше тясно легло, нисък скрин и две кутии с играчки. Лора извади спортния сак на сина си изпод леглото и започна да нарежда вътре тениски, къси панталони и чорапи. Ръцете ѝ едва забележимо трепереха от адреналина, но тя се стараеше да действа точно и бързо, за да не усети детето колко е разтърсена.
Отдолу долитаха възмутени гласове. Камелия крещеше, че това е произвол, че е свинство, че веднага ще се обади на Теодор и той ще постави истеричната си жена на място. Галина Огнянова нареждаше високо, театрално охкаше, оплакваше се от сърце, от черната неблагодарност на снаха си, заради която уж била съсипала здравето си. Вратите на шкафовете се хлопаха, по пода тропаха стъпки.
Филип седеше на ръба на леглото и поклащаше крака. Следеше внимателно как майка му сгъва дрехите му.
— Мамо, вкъщи ли ще си ходим? — попита той шепнешком.
— Да, миличък. Вкъщи. Тук повече няма да оставаме.
— А чичо Теодор ще ти се кара ли? Леля Камелия каза, че ще те изостави заради мен. И че ще останеш сама.
Лора застина със синя тениска в ръце. Остави я върху леглото, седна до сина си, прегърна го през раменете и го притисна силно към себе си. После го целуна по темето.
— Никой няма да изостави никого заради теб. Ти си моят син. Най-важният ми човек. И никой на този свят няма право да те обижда, да те унижава или да те държи гладен. Никой, разбра ли? Запомни го веднъж завинаги. А с чичо Теодор ще говоря аз. Това са разговори между възрастни и не бива да те засягат.
Тя закопча ципа на сака, бръкна в джоба на дънките си и извади телефона. Набра номера на съпруга си. Сигналите продължиха дълго. Най-сетне Теодор Маришки вдигна. В слушалката се чуваше уличен шум.
— Да, Лора. На обекта съм в момента. Нещо спешно ли има?
— Спешно е — отвърна тя със същия плашещо спокоен глас. — Сега съм на вилата. Дойдох по-рано с продукти.
— О, чудесно. Как са нашите? Почиват ли си? Времето сигурно е страхотно.
— Майка ти и сестра ти в момента си събират багажа. След час тръгват към влака.
От другата страна настъпи тежко мълчание. Уличният шум сякаш се отдръпна някъде далеч.
— Как така — събират багажа?