— Да не би пак да сте се изпокарали? Лора, моля те, пак ли същото? Майка ми е възрастна жена, има високо кръвно. Бъди по-разумна, отстъпи малко. Какво толкова не сте разделили този път — лехата с копъра ли?
— Теодор, сега ме чуй много внимателно — прекъсна го Лора Илиева, а гласът ѝ изведнъж стана твърд като метал. — Влязох в къщата и заварих следната гледка: майка ти и сестра ти си похапват пържено месо и баница, а моят син е свит в ъгъла върху хлътналия диван и се дави със студени картофи без нищо. От пластмасова чинийка. Защото, представи си, бил наказан, понеже тичал из двора след топка. Не са му давали нормална храна. А през това време Георги Александров си е седял на масата и е ял баница.
Теодор не каза нищо. В слушалката се долавяше само неравното му дишане.
— Дадох им два часа да се приготвят — продължи Лора, без да му остави възможност да я прекъсне. — Ако след час още са тук и не са тръгнали доброволно, звъня в полицията. И още нещо. Кракът на майка ти и сестра ти повече няма да стъпи в моята вила. Никога. Нито това лято, нито догодина.
Тя беше готова да чуе как съпругът ѝ започва да ги оправдава. Очакваше думи за „възпитание“, за това, че преувеличава, че сигурно е станало недоразумение, че и картофите били храна. В главата си вече се подготвяше за грозен скандал, дори за мисълта, че този разговор може да се окаже краят на краткия им брак.
Но Теодор само издиша тежко право в телефона.
— Разбрах.
— Само това ли? — не се сдържа Лора.
— А какво искаш да кажа в този момент? — в гласа му звучеше глуха, изтощена умора. — Ако наистина са стигнали дотам… да си го изкарват на чуждо дете чрез храната — това е дъното, Лора. Няма да ги защитавам. Нека се прибират. Довечера ще се видим и ще говорим спокойно.
Лора прекъсна разговора. Не усети победа. Не изпита и облекчение, че съпругът ѝ не е застанал срещу нея. В нея имаше само жестока празнота, която сякаш я смучеше отвътре, и тежка умора, забила се във всяка мускулна нишка.
Час и двайсет минути по-късно Лора слезе на долния етаж. В антрето вече бяха струпани три големи пътни сака и два плика с дрехи. Камелия Радославова се въртеше пред огледалото, нервно приглаждаше косата си и мажеше устните си с червило. Галина Огнянова седеше на табуретката в коридора, демонстративно притиснала длан към гърдите си, и дишаше накъсано, с пресилена мъка. Георги Александров хленчеше и дърпаше майка си за ръкава — не искал да носи раницата си, не искал да върви пеша в жегата, още по-малко до някакъв влак.
Лора отиде в кухнята, напълни пластмасова бутилка със студена вода от филтъра и я занесе в антрето. Остави я върху шкафчето до свекърва си.
— Ще ви потрябва по пътя — каза сухо.
Галина Огнянова извърна лице към стената, презрително сви устни и не посегна към бутилката.
— Ще съжаляваш за този ден, Лора — изсъска през зъби Камелия, докато вдигаше най-тежкия сак за дръжките. — Да не мислиш, че Теодор ще преглътне такова животинско отношение към майка си? Той ще те изхвърли по същия начин, както ти сега изхвърляш нас! Мъжете идват и си отиват, но семейството остава!
— Теодор знае всичко — пресече я Лора. — Преди малко говорих с него. Каза да се прибирате. И не, не ви защити.
Думите ѝ удариха Камелия като кофа ледена вода. Жената застина с отворена уста, сакът се изплъзна от ръцете ѝ и тупна глухо на пода. Галина Огнянова изведнъж престана да диша на пресекулки, изправи гръб и впи в снаха си съвсем бодър поглед, пълен с омраза.
— Той не може да е казал такова нещо! — извика Камелия. — Лъжеш!
— Обадете му се още сега и го попитайте. Но го направете по пътя към гарата. Времето ви свърши. Излизайте.
Тръгнаха си без повече думи. Лора остана на верандата, облегната с рамо на дървения стълб, и гледаше как Камелия влачи сакове по чакълената алея, как Галина Огнянова ситни след нея, стиснала за ръка недоволния и мрънкащ Георги. Портата изскърца и се хлопна зад тях. Лора почака още няколко минути, докато силуетите им изчезнат зад завоя на прашната вилна улица, после се върна вътре.
Заключи входната врата с два оборота на ключа. После отиде в кухнята. На масата още стояха недояденият салат, нахапаните парчета баница, изсъхващият на въздуха колбас. Лора взе голям чувал за боклук и с бавни, точни движения изсипа вътре всичко, което беше останало в техните чинии. Не изпитваше нищо. Изми тигана, изтърка съдовете, после избърса масата с влажна кърпа, докато плотът не заблестя, сякаш искаше да заличи самото им присъствие от тази къща.
След това приготви обяд за Филип Калинов. Свари макарони, запържи две кренвиршчета, наряза пресни краставици и домати от продуктите, които беше донесла сутринта. Двамата седнаха на чистата маса. Филип ядеше с огромен апетит, отпиваше черешов сок и от време на време поглеждаше майка си изпод вежди. В очите му вече го нямаше онзи уплашен, пречупен израз. Детето постепенно се отпускаше.
Същата вечер Лора седеше зад волана на колата си. На задната седалка Филип спеше дълбоко, закопчан с предпазния колан, а под бузата му беше пъхната сгъната блуза. Движеха се по шосето, оставяйки града все по-далеч зад себе си. Покрай прозорците прелитаха тъмните очертания на дървета и редките светлини на насрещни автомобили.
Още от вилата, докато Филип довършваше макароните си, Лора се беше обадила на родителите на първия си съпруг. Стефка Яворова и Живко Борисов живееха в голямо село на около сто и петдесет километра от града. С бившия си мъж Лора се беше развела преди пет години — той беше заминал да работи по далечни обекти, после си беше създал ново семейство и се появяваше в живота на сина си най-много веднъж годишно, за рождения му ден. Но бабата и дядото на Филип обожаваха внука си без мярка. Те никога не се месеха в личния живот на Лора, не ѝ даваха непоискани съвети, не я осъждаха за втория ѝ брак. Просто винаги бяха насреща, когато имаше нужда от помощ.
Когато Лора попита дали може да остави Филип при тях за един месец, Стефка Яворова така силно плесна с ръце от другата страна на линията, че Лора трябваше да отдръпне телефона от ухото си.
— Лорче, как изобщо питаш! Разбира се, че го води, ако искаш — за цялото лято! Утре ще му стоплим банята, дядо му му е купил нова въдица и само чака да ходят за риба, вече преглежда такъмите. Ягодите ни узряха — наши, сладки. Взимаме сутрешно мляко от съседите. Нека детето тича на воля, да укрепне, да си поеме въздух! Какви вили, какви чудеса!
Лора слушаше този топъл, истински глас, в който нямаше капка преструвка или скрит упрек, и за пръв път през целия този безумен ден очите ѝ предателски залютяха. Тя премигна, за да прогони сълзите, пое дълбоко въздух и стисна волана по-здраво.
Пристигнаха в селото, когато слънцето отдавна беше залязло. Пред голямата дървена къща с резбовани рамки на прозорците светеше лампа на верандата — чакаха ги. Живко Борисов, стегнат побелял мъж с карирана риза, излезе отвъд портата и веднага пое сънения Филип от задната седалка.
— Я го виж ти, колко е натежал нашият юнак! — прогърмя басово той, докато носеше внука към къщата. — Хайде, братле, да ти покажа какви дебели червеи сме изровили за утрешния риболов. В буркан са, седят и само теб чакат.
Стефка Яворова се появи на верандата, избърсвайки ръце в престилката си, и притисна Лора в силна прегръдка. От нея ухаеше на прясно изпечено тесто, сушени билки и истински дом.
— Много си уморена, момичето ми — каза тя тихо.