Лора Илиева остави тежките торби с покупки върху дървеното стъпало пред къщата, за да освободи поне едната си ръка. Пръстите ѝ бяха зачервени и почти безчувствени от тежестта — в супермаркета бе напазарувала като за две семейства: месо, фермерско сирене, кисели млека, плодове. По план трябваше да пристигне чак в събота сутринта, но в службата неочаквано ѝ дадоха почивен ден заради натрупаните извънредни часове. Не се обади предварително. Реши, че ще ги изненада.
От отворения кухненски прозорец се носеше миризма на печено пиле и чесън. Чуваше се дрънчене на съдове, телевизорът мърмореше тихо, а над всичко това се наслагваха женски гласове. Лора Илиева побутна входната врата. Оказа се отключена. В антрето беше хладно. Тя събу маратонките си, мина по чорапи по дървения под на коридора и спря на прага на кухнята.
Около голямата кръгла маса седяха трима души. Свекърва ѝ, Галина Огнянова, спокойно си сипваше в чинията салата от домати и краставици. Зълва ѝ, Камелия Радославова, пиеше чай и прелистваше нещо в телефона си. До нея беше синът ѝ — осемгодишният Георги Александров, стиснал с две ръце едро парче зачервен месен пай. На масата имаше чугунен тиган с останки от апетитно запържено пиле, плато с нарязано сирене и колбас, както и купа с шоколадови бонбони. Същите бонбони, които Лора Илиева беше донесла предишния уикенд.
Погледът ѝ се премести встрани. В ъгъла на кухнята, върху стария хлътнал диван, далече от всички, седеше нейният син. Седемгодишният Филип Калинов. Беше се прегърбил и гледаше към пода. В ръцете си държеше малка пластмасова чинийка. В нея имаше един сварен картоф, разрязан на две. Без масло. Без подправки. Без зеленина. Само гол, изстинал картоф. Филип Калинов откъсваше от него дребни парченца, слагаше ги в устата си и ги дъвчеше старателно.
По тила на Лора Илиева пропълзя студ. Тя не извика. Не се хвърли към детето. Просто остана неподвижна на прага и мълчаливо гледаше сцената пред себе си.
Първа я забеляза Галина Огнянова. Тъкмо протягаше ръка към хляба, когато вдигна очи и застина. Дланта ѝ увисна над масата. За миг лицето на свекървата се издължи и се напрегна, но почти веднага се разля в широка, прекалено оживена, неестествена усмивка.
— О, Лора! Ние те чакахме чак в събота! — Галина Огнянова рязко скочи от стола и едва не събори чашата си. — Защо не се обади? Поне щяхме да те посрещнем, да ти помогнем с торбите.
Камелия Радославова се задави с чая, остави телефона и се обърна. Георги Александров продължи да дъвче пая, като любопитно наблюдаваше леля си.
Филип Калинов трепна. Вдигна глава, видя майка си и в очите му се появи такъв уплашен, притиснат израз, че стомахът на Лора Илиева се сви. Той не хукна към нея. Напротив — притисна се още по-силно към облегалката на дивана и инстинктивно се опита да скрие пластмасовата чинийка зад гърба си.
— Дадоха ми почивен ден — каза Лора Илиева с равен, лишен от всякаква емоция глас. После пристъпи в кухнята. — Реших да дойда по-рано. Донесох продукти.
Галина Огнянова вече беше започнала да се суети. Грабна от масата чиния с нарязан пай и се втурна към дивана.
— Филипе, защо си се свил тук, глупчо такъв? Хайде, ела при нас на масата. Виж, вземи си пай, с месце е, пресен. Майка ти пристигна, а ти седиш тук, сякаш целият свят ти е крив.
Тя се опита да напъха парче пай в ръката на Филип Калинов, но момчето поклати глава, отдръпна се и впи пръсти в ръба на дивана.
Лора Илиева се приближи съвсем близо. Спокойно, но твърдо отмести свекърва си с ръка и седна до сина си. После внимателно взе иззад гърба му пластмасовата чинийка. Картофът беше напълно леден и отгоре го покриваше тънък нишестен слой.
— Галина Огнянова — произнесе Лора Илиева, без да откъсва очи от чинийката и без да поглежда свекърва си. — Защо синът ми обядва на дивана? И защо в чинията му има само гол картоф, при положение че на масата стоят пиле, салата и пайове?
В кухнята настъпи тежка тишина. Чуваше се единствено бръмченето на пчела зад прозореца и капките вода, които падаха от недобре затворения кран.
— Ами той просто се лигавеше! — заговори бързо свекървата и нервно избърса ръце в престилката си. — Наказан е, Лора. Нали знаеш какви са момчетата. Тича из лехите, смачка ягодите. Казах му: „Не тичай“, но той не слуша, само се смее. Затова му обясних, че няма да получи сладко и няма да седне с възрастните на масата, докато не се успокои и не помисли върху поведението си. Възпитателна мярка, така да се каже. Нали се бяхме разбрали аз да ги наглеждам.
Филип Калинов се притисна с рамо към Лора Илиева. От него миришеше на прах и на детска пот.
— Мамо, аз не съм газил ягодите — прошепна той, без да вдига поглед от ожулените си колене. — Само хукнах след топката. Тя сама се търкулна натам. А Галина Огнянова каза, че съм хрантутник и да отида на дивана, за да не ѝ се мяркам пред очите.
— Измисля си! — възмути се свекървата и разпери ръце. По лицето ѝ избиха червени петна. — Какъв фантазьор расте само! Лора, няма да повярваш на дете повече, отколкото на мен, нали? Аз му мисля доброто. Искам да стане човек, да знае какво е дисциплина, а не да расте като някакъв невъзпитан хулиган без спирачки.
Лора Илиева най-сетне вдигна очи към нея. Галина Огнянова стоеше с неестествено изправен гръб и стискаше здраво кухненската кърпа в ръцете си.
— А Георги Александров днес наказван ли е? — попита Лора Илиева и кимна към племенника на мъжа си, който точно посягаше към второ парче пай. — Или той не тича след топки и никога не върши пакости навън?
— Нашият Георги Александров е спокойно дете — намеси се Камелия Радославова. Тя отмести празната си чаша, скръсти ръце пред гърдите си и погледна Лора Илиева предизвикателно. — Не подскача из лехите. И изобщо, мама е напълно права. Твоят Филип Калинов е ужасно невъзпитан. Вчера взе количката на Георги Александров без разрешение, а после тряскаше вратите, докато ние спяхме.
— Количката, която лежеше в общата кутия с играчки на верандата? — уточни Лора Илиева и усети как вътре в нея се опъва тънка, опасна струна.
— Няма значение къде е била. Тя е на Георги Александров. Синът ми не е длъжен да споделя, ако не желае. И ние не сме длъжни да търпим тези номера. Дошли сме тук да си почиваме, да си успокоим нервите, а не да тичаме след чуждо трудно дете.
В слепоочията на Лора Илиева запулсира глух, тежък гняв. В ума ѝ изплува разговорът отпреди само две седмици. Тогава Галина Огнянова ѝ се беше обадила вечерта и с меден глас беше чуруликала в слушалката: „Лора, защо с Теодор все стоите в задушния град? И момчето ти е съвсем бледо. Хайде, да отидем с Камелия на вилата ви. Ще вземем и Филип Калинов за цялото лято. Чист въздух, ще засадим зеленина, ще ядат плодове направо от храста, витамини. А вие с Теодор поне ще си отдъхнете, ще останете малко насаме, ще отидете на кино.“
Тогава Лора Илиева наистина се беше зарадвала. Работата я изцеждаше до крайност, отпускът ѝ се очертаваше чак през август, а не ѝ се искаше да оставя Филип Калинов в града. Самата тя ги докара тук миналата събота. Напълни двата хладилника догоре: месо, риба, колбаси, скъпи сирена. Купи на децата нови надуваеми дюшеци за реката и комплект за бадминтон. Остави на свекърва си и прилична сума в брой за дребни разходи, ако потрябват пресен хляб или мляко от местния магазин.
— Значи не сте длъжни да търпите сина ми — произнесе бавно Лора Илиева, като отчетливо отделяше всяка дума.