Там сякаш се разговаряше спокойно, без излишна нервност и без повишен тон. А точно такова пространство беше необходимо на Надежда в онзи момент.
Часът при адвоката тя беше запазила още преди две седмици — веднага след разговора с баща си за апартамента. Не защото вече беше взела окончателно решение. По-скоро искаше да разбере какви възможности има пред себе си, какво може да се направи и по какъв ред.
Светлана Борисова се оказа жена на около четиридесет и пет години — стегната, делова, с късо подстригана коса и поглед, който се задържаше върху събеседника малко по-дълго от обичайното. Не беше натрапчиво. Беше внимателно. Като при човек, свикнал да чува не само изреченото, а и онова, което остава между думите.
— Добре — каза тя и отвори бележник. — Разкажете ми какво ви води при мен.
Надежда замълча за миг. После отговори без заобикалки:
— Искам да разбера как изглежда един развод. В моя случай.
Говори близо двайсет минути. Не плака, гласът ѝ не трепереше. Просто подреждаше фактите един след друг. Три години брак. Имущество, придобито около този период: автомобил, купен преди сватбата с нейни средства, и едностаен апартамент с ипотека, чиито вноски двамата плащаха поравно, макар първоначалната сума също да беше внесена от нея. Кирил работеше като мениджър в строителна фирма и получаваше прилична заплата, но винаги възприемаше парите си като нещо лично. За общите разходи даваше точно толкова, колкото сам решеше, че е достатъчно.
Тамара Николова живееше отделно, но на практика присъстваше непрекъснато в ежедневието им — с телефонни обаждания, с внезапни посещения, с тихи забележки за това как Надежда готви, как подрежда, как чисти, как се облича. Кирил нито веднъж не я спираше. Напротив — кимаше, съгласяваше се, а понякога добавяше и свои коментари.
Светлана Борисова слушаше, без да прекъсва, и само от време на време си записваше нещо.
— Имате ли деца? — попита тя.
— Не.
— Добре. Тоест… не „добре“ в човешки смисъл — поправи се адвокатката, — но от гледна точка на процедурата това я прави по-лека. Ипотекираният апартамент на чие име е?
— На двама ни.
— Ясно. — Светлана Борисова остави химикалката на бюрото. — А наследството, за което споменахте, вече оформено ли е?
— Вчера подписах документите.
— Само на ваше име?
— Да.
— Така е правилно. — По лицето на адвокатката премина почти незабележима усмивка. — Това имущество няма да влиза в делбата. То е ваш личен актив. Единствено ваш.
Надежда усети как някъде дълбоко в нея напрежението леко се отпуска. Не беше радост. По-скоро облекчение. Като да носиш прекалено тежка чанта дълго време и най-после да я оставиш на земята.
Прибра се у дома към два следобед.
Кирил беше в кухнята. Претопляше нещо в микровълновата и гледаше в телефона си. Не реагира веднага, когато тя влезе.
— Най-сетне се появи — каза след малко, без да вдигне очи от екрана.
— Здравей — отвърна Надежда.
Свали палтото си, закачи го и мина към стаята. Кирил я последва с чиния в ръка, все още вперил поглед в телефона.
— Майка ми се е обидила. Казва, че си се държала грубо с нея.
— Поръчах ѝ такси и казах на шофьора да ѝ помогне с торбите.
— Това не е същото като да я закараш лично.
— Съгласна съм — каза Надежда спокойно. — Но така успях да стигна навреме за срещата си.
Тогава Кирил най-после я погледна.
— При кого беше толкова важно да ходиш?
— При специалист — отговори тя равномерно. — Всичко е наред.
Той я гледаше с лека подозрителност — онази, която се появява, когато човек усеща, че нещо се е разместило, но още не може да разбере какво точно. Надежда не отмести очи. Дори се усмихна съвсем слабо, само с крайчеца на устните.
— Добре — промърмори накрая той и отново се зае с чинията си.
Тамара Николова се обади същата вечер, малко след седем.
Надежда вдигна телефона, защото Кирил беше под душа.
— Надежда — започна свекърва ѝ с тон на човек, който дълго е репетирал думите си. — Искам да ти кажа, че днес постъпи много некрасиво. Аз съм възрастна жена, трудно ми е сама.
— Тамара Николова, прибрахте ли се без проблем?
— Това не е важно.
— За мен е важно — каза Надежда. — Ако сте стигнали спокойно и сте купили всичко необходимо, значи нещата са се получили. Радвам се.
От другата страна настъпи пауза.
— Ти стана някаква… — свекърва ѝ потърси точната дума, — дръзка.
— Опитвам се да бъда учтива — отвърна Надежда. — Но и аз имам работа и ангажименти. Това е нормално, нали?
Тамара Николова продължи още известно време. Говори за уважението, за това какъв бил Кирил преди брака, за своята приятелка Райна, чиято снаха била направо злато. Надежда я слушаше с половин ухо и гледаше през прозореца. Долу по улицата минаваха автомобили, лампите вече светеха, а някакъв мъж разхождаше голямо рижаво куче.
Обикновена вечер. Обикновен град.
Само вътре в Надежда нещо се наместваше. Бавно, но сигурно. Като стрелка на компас, която след дълго лутане най-сетне открива север.
През нощта, когато Кирил вече спеше, тя лежеше на своята половина от леглото и мислеше.
Адвокатката беше казала, че ако няма сериозни спорове, процедурата може да отнеме около два месеца. С ипотекирания апартамент щеше да е по-сложно — там трябваше да се разговаря и с банката. Но варианти съществуваха.
Надежда мислеше за жилището на леля Галина. За високите тавани. За мебелите, които още стояха вътре — стари, леко масивни, но нейни, истински. В кухнята все още висеше календар с гледки от Рила, който леля ѝ не беше успяла да свали. А в коридора миришеше едновременно на книги и на канела.
Последния път Надежда беше ходила там седмица преди смъртта ѝ. Пиха кафе, а леля Галина разказваше нещо за съседката си и се смееше. Тя умееше да се смее — силно, от сърце, с цялото тяло.
„Ти си ми най-устойчивата“ — беше казала тогава изведнъж, без особена връзка с разговора. После я беше погледнала внимателно, както гледат хората, които знаят повече, отколкото казват. — „Само не го забравяй.“
Тогава Надежда не разбра какво има предвид. Сега ѝ се струваше, че започва да разбира.
Обърна се настрани и затвори очи.
Пред нея имаше още една седмица. После щеше да дойде разговорът с Кирил. След това — много други неща, нито едно от които нямаше да бъде лесно.
Но папката с документите беше в чантата ѝ. А това вече беше начало.
Седмицата мина тихо. Прекалено тихо — от онзи подозрителен вид тишина, който обикновено предхожда нещо неприятно.
Кирил ходеше на работа, вечер гледаше сериали, а през почивните дни отскачаше при майка си. Надежда правеше кафе, приемаше служебни обаждания и довършваше проекти. Тя работеше като интериорен дизайнер от дома си и именно това винаги дразнеше Кирил: щом си вкъщи, какво толкова ти струва да отидеш, да закараш, да вземеш, да помогнеш. Сякаш работата от вкъщи не беше истинска работа, а продължителна почивка пред лаптопа.
В сряда тя отиде до Агенцията по вписванията, за да подаде документите за регистрация на правото на собственост. Имаше опашка, номерче, гише и безучастна служителка, която прие папката, почти без да я погледне. Обикновена бюрокрация. Обикновен ден. Но когато излезе навън и седна в колата, Надежда остана няколко минути неподвижна, загледана право пред себе си.
Нещата се случваха. Бавно, но се случваха.
Бурята се разрази в петък.