— Отмени часа си — подхвърли Кирил, без дори да извърне глава от телевизора. — Майка ми днес ще ходи на пазара. Ще я закараш и ще я изчакаш. Там няма да стане бързо, поне три часа ще отидат.
Надя беше застанала на прага на хола и гледаше тила му. Прав, спокоен, самоуверен тил — като на човек, който никога не се пита дали решението му е правилно. Кирил се беше изтегнал на дивана, проточил крака напред, и лениво прехвърляше каналите с дистанционното.
— Имам час при лекар в единайсет — отвърна тя равномерно.
— Ще си запишеш друг. Какво толкова.
Надя замълча. Влезе в кухнята и сложи чайника. За трите години брак беше усвоила изкуството да прави паузи. Не защото се беше примирила, а защото не искаше да изрича излишни думи преди момента им. Това беше нейно правило — тихо, но изстрадано.
След пет минути Кирил се появи в кухнята. Вече държеше телефона си и пишеше на някого.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух.
— И?
— И нищо — каза тя, докато наливаше вряла вода в чашата. — Разбрах те.
Той я изгледа с онова особено присвито изражение, което тя познаваше до последната бръчка. Така гледаше човек, свикнал да бъде „разбиран“ правилно. Тоест — да му се подчиняват.
— Майка ми ще е пред входа в десет. Така че побързай.
После се обърна и се върна в хола.
Свекърва ѝ се казваше Тамара Николова и носеше името си с достойнството на пенсиониран генерал. Едра, шумна жена, с вечно стиснати устни и поглед, който умееше едновременно да съжалява и да осъжда. Появяваше се в живота им редовно — като сметките за ток и вода. И с почти същия ефект.
На пазара Тамара Николова не ходеше просто за продукти. Тя ходеше за самия ритуал. Опипваше всеки домат, помирисваше всяка връзка зелени подправки, пазареше се от принцип, дори разликата да беше десет стотинки, и настояваше някой да я придружава — да носи чантите и да слуша коментарите ѝ.
От гледна точка на Тамара Николова Надя беше идеалният придружител: мълчи, носи, кима.
Само че днешният ден не беше такъв.
Днес Надя имаше записан час. И не при личния лекар заради температура, нито при зъболекар заради болка. Беше при нотариус.
Преди три седмици беше починала леля ѝ — сестрата на баща ѝ. Самотна жена, без деца, живяла в двустаен апартамент в центъра на града. Жилището беше старо, но се намираше в хубава сграда, с високи тавани и прозорци към малка градина. Същата тази леля, при която Надя ходеше всяка неделя, докато Кирил гледаше футбол, а Тамара Николова звънеше, за да разказва за кръвното си, беше оставила завещание.
На името на Надя.
Надя научи това преди две седмици, съвсем случайно, от баща си. Той ѝ се обади вечерта. Гласът му звучеше тихо и някак виновно, сякаш трябваше да съобщи нещо неудобно.
— Знаеше ли, че Галина те е вписала в завещанието? Нотариусът се обади. Апартаментът, Наденце. Целият.
Тогава тя дълго не каза нищо. Накрая само отвърна:
— Добре, татко. Ще се заема.
На Кирил не спомена нито дума. Нито една. Това не беше импулсивно решение, нито случайно премълчаване. Надя отдавна беше разбрала, че някои неща първо трябва да се направят, а едва след това да се обясняват. Защото ако започнеше с обясненията, те просто нямаше да се случат.
В десет сутринта тя излезе от апартамента с чанта и палто. Навън беше април, но въздухът още държеше хлад, а вятърът се промъкваше под яките.
Тамара Николова вече чакаше пред входа — с неизменната си шарена връхна дреха, с две празни чанти на колелца и с вид на човек, когото са принудили да чака цяла вечност.
— Най-после — изрече тя, макар Надя да беше излязла точно навреме. — Да тръгваме, че там сигурно вече е пълно с народ.
— Тамара Николова — каза Надя.
Нещо в гласа ѝ накара свекърва ѝ да млъкне.
— Днес няма да ви карам. Извинявайте.
Настъпи пауза.
— Какво? — попита жената бавно, сякаш думата ѝ беше непозната.
— Имам важна среща. Кирил е объркал нещата. Поръчах ви такси — вече пътува насам, след седем минути ще е тук. Предупредих шофьора, ще ви помогне с чантите.
Тамара Николова отвори уста, после я затвори. Само по себе си това беше рядко явление.
— Ти разбираш ли, че Кирил…
— Той е вкъщи — прекъсна я Надя, спокойно и без злоба. — Ако желаете, качете се при него. Той може да ви придружи. Довиждане.
И тръгна към колата си — малка, сива, купена със собствени пари още преди сватбата.
Нотариалната кантора се намираше в стара кооперация на улица „Оборище“ — на третия етаж, зад тежки дървени врати, сред мирис на хартия и лек аромат на кафе. Надя седеше в кресло срещу нотариуса — жена на средна възраст, с очила и удивително спокойни ръце — и подписваше документите един след друг.
Апартаментът на леля Галина официално ставаше неин.
Не техен. Не общ.
Неин.
Това имаше значение. Огромно значение. Надя знаеше, че имущество, получено по наследство или като дарение, не се дели при развод. Не беше юрист, но това го беше научила. Наизуст. Още преди няколко месеца, когато за първи път си позволи да помисли, че историята ѝ с Кирил може би върви в посока, от която няма връщане.
Нотариусът постави печата и ѝ подаде папката.
— Честито. Можете да подадете документите за вписване в Имотния регистър. Всичко е готово.
— Благодаря — каза Надя.
И за първи път от много време усети, че земята под краката ѝ е твърда.
Кирил позвъни в единайсет и половина. Тя тъкмо излизаше от кантората и слизаше по стълбите, притиснала папката под мишница.
— Къде си? Майка ми ми се обади! Оставила си я пред входа!
— Извиках ѝ такси — отговори Надя без да повишава тон. — Стигна ли?
— Не е твоя работа дали е стигнала! Аз ти казах да я закараш!
— Кирил, бях при лекар. Всичко е наред, не се тревожи.
— При какъв лекар?! Нали ти…
— Ще ти звънна по-късно — каза тя. — Сега не мога да говоря.
И прибра телефона в джоба си.
Градът шумеше наоколо — трамваи, откъслечни разговори, смях от кафенето отсреща. Надя спря на стъпалата и вдигна лице към въздуха. Папката с документите ѝ се струваше топла в ръцете — или може би само така ѝ се привиждаше.
Помисли си за апартамента с високите тавани и прозорците към градинката. За тишината, която вероятно цареше вътре. За това, че там никой не лежеше на дивана и не разпределяше времето ѝ вместо нея.
После се сети и за друго: Кирил все още не знаеше нищо. Нито за апартамента, нито за следващата среща, която тя вече беше насрочила за идната седмица. Този път не при нотариус, а на съвсем друго място.
При адвокат.
Адвокат Светлана Борисова приемаше в неголям офис на втория етаж на бизнес сграда — със стъклени прегради, живи цветя по первазите и кафемашина в ъгъла. Всичко там създаваше усещането за място, в което важните въпроси намират решение.