Тамара Николова се появи без предварително обаждане — точно в свой стил. Тя изобщо не смяташе, че е нужно да предупреждава снаха си, преди да дойде. Надежда беше вкъщи и работеше. Върху масата бяха разпилени разпечатани планове на апартамента на клиент, лаптопът стоеше отворен, а до него изстиваше чаша кафе.
Звънецът иззвъня. Надежда отвори и на прага видя свекърва си — с голям плик в ръка и с изражение на човек, дошъл не на гости, а по важна работа.
— Кирил вкъщи ли е? — попита Тамара Николова и още преди да получи отговор, вече прекрачваше прага.
— На работа е.
— Нищо. Ще го изчакам. — Тя влезе в хола, огледа се набързо и остави плика на пода. — Донесох му якето. Закърпих му хастара. Сам щеше да го занесе на шивач след сто години, ако го чаках.
Надежда се върна при масата, седна и се загледа в екрана. Да се преструваш, че работиш, докато свекърва ти седи на три метра от теб и мълчи с такова многозначително лице, си беше особено умение.
Тишината продължи няколко минути. После Тамара Николова каза уж между другото:
— Чух, че леля ти ти оставила апартамент.
Надежда вдигна поглед.
— Откъде знаете?
— Кирил ми каза.
Значи така. Баща ѝ все пак беше изпуснал нещо — или пък някой друг беше предал нататък. Надежда наум проследи възможната верига и почти веднага разбра: най-вероятно баща ѝ беше споменал пред някой роднина, а после новината, както обикновено, беше тръгнала сама.
— Хубав ли е апартаментът? — продължи свекърва ѝ със същия тон, с който човек пита дали навън вали.
— Хубав е.
— Казват, че бил в центъра?
— Близо до центъра.
Тамара Николова замълча за миг и нагласи чантата върху коленете си.
— Е, добре тогава. Ще го продадете и ще приключите ипотеката. Много удобно се нарежда.
Надежда внимателно затвори лаптопа. После погледна свекърва си право в очите.
— Ние още нищо не сме решили.
— Какво има да решавате? — искрено се учуди Тамара Николова. — Заемът няма сам да се изплати. А и на Кирил вече му е време да смени колата, три години кара една и съща.
Беше казано толкова спокойно, толкова битово и естествено — ще продадете, ще погасите кредита, Кирил ще си вземе кола, — че за секунда на Надежда ѝ спря дъхът. Не от гняв. По-скоро от внезапната яснота. От това колко отчетливо видя в този момент: в главата на тази жена всичко вече беше разпределено. Апартаментът беше общ. Парите бяха общи. А фактът, че Надежда три години беше ходила при леля си, стояла беше с нея по болници, помагала беше с документи, купувала беше лекарства — това сякаш нямаше никаква тежест. Просто подробност. Нещо, което не се брои.
— Тамара Николова — произнесе тя равномерно, — апартаментът е прехвърлен на мое име по завещание. Това е мое лично имущество.
Свекърва ѝ я изгледа продължително.
— Това го кажи на Кирил.
— Ще му го кажа — отвърна Надежда. — Непременно.
Кирил се прибра към седем и половина. Майка му още беше там — когато ѝ беше изгодно, умееше да чака търпеливо. Надежда чу приглушените им гласове в коридора. Говориха известно време, после Тамара Николова си тръгна, а Кирил влезе в стаята.
По лицето му тя веднага разбра: разговорът няма да се отложи.
Той се отпусна в креслото, помълча, след което започна да потропва с пръсти по подлакътника.
— Майка ми каза, че си ѝ отговорила грубо.
— Казах ѝ истината за апартамента.
— Каква истина?
— Че това е моето наследство. Лично. И аз ще реша какво да правя с него.
Кирил я гледаше с онова присвиване на очите, което Надежда вече познаваше твърде добре. След него обикновено идваше равният, уверен тон на човек, който обяснява очевидното на някого, отказващ да разбере.
— Наде, ние сме семейство. Какво значи „мое лично“? Между другото, имаме ипотека.
— Знам какво имаме.
— Тогава за какво изобщо спорим? Продаваме апартамента, погасяваме кредита и си живеем спокойно.
— Не искам да го продавам.
Настъпи пауза. Кирил се изправи и започна да крачи из стаята. Винаги правеше така, когато се ядосваше — движеше се насам-натам, сякаш трябваше някъде да излее натрупаното напрежение.
— Чуваш ли се изобщо? — попита той. — Един апартамент ли ти е по-важен от семейството?
— Не — каза Надежда. — Но искам да помисля. Нормално е човек да помисли, преди да вземе такова решение.
— Тук няма какво да се мисли — отсече той. — Всичко е ясно.
Надежда стана, взе чашата от перваза и тръгна към кухнята. Кирил я последва веднага.
— Къде отиваш? Не сме приключили.
— Кирил — тя се обърна към него до хладилника, — чувам те. Ще помисля. Но днес съм изморена и не искам да ме притискаш.
Той отвори уста, но не каза нищо. Нещо в гласа ѝ го спря. Може би това, че тя не повиши тон. Не заплака. Не започна да се оправдава. Просто стоеше срещу него и го гледаше спокойно. Някак различно. Като човек, който вече има план.
Кирил не знаеше за този план. Засега.
През нощта Надежда лежеше будна и слушаше дишането му. Равномерно, познато. Три години в едно легло, три години под един и същ таван.
Мислеше си, че на следващия ден ще се обади на Светлана Борисова. Ще ѝ каже, че е готова да продължат. Че разговорът с Кирил ще се състои — но не сега, не по неговите правила и не в момент, избран от него.
Навън градът шумеше глухо. Някъде долу се хлопна входна врата, после по асфалта преминаха бързи стъпки.
Надежда затвори очи.
Апартаментът с високите тавани я чакаше. Тих, със стари мебели и мирис на канела. Неин.
Светлана Борисова я изслуша по телефона, без да я прекъсва нито веднъж. После каза кратко:
— Елате в понеделник. Ще започнем да подготвяме молбата.
Понеделник. До него оставаха три дни.
Надежда ги прекара почти както обикновено — работеше, готвеше, вдигаше телефона, отговаряше на съобщения. Кирил се въртеше около нея с вид на човек, който чака противникът му да се предаде. Подхващаше темата за апартамента внимателно, от различни страни. Веднъж каза, че можели да направят ремонт и да го дават под наем. Друг път намекна, че майка му би могла временно да поживее там, понеже съседите ѝ били много шумни. Надежда го слушаше, кимаше и не обещаваше нищо.
В неделя вечерта ѝ се обади баща ѝ.
— Наде, Кирил да ти е казвал нещо? До мен стигна, че Тамара го настройвала — уж щом сте семейство, трябвало да прехвърлиш апартамента на него.
Надежда замълча за миг.
— Татко, всичко е наред. Справям се.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
Тя остави телефона и се загледа през прозореца. Зад стъклото вечерният град започваше да светва — улични лампи, витрини, прозорци в отсрещните блокове. Някъде там, на две преки разстояние, стоеше апартаментът с високите тавани. И чакаше.
В понеделник Надежда подаде молба за развод.
Светлана Борисова ѝ помогна документите да бъдат оформени както трябва — с описани ипотечното жилище, колата и всички общо придобити активи. За наследството беше отбелязано отделно: лична собственост, която не подлежи на делба.
Надежда подписа листовете, прибра копието в чантата си и излезе навън.
Усещането беше странно леко. Не радостно — просто леко, както става, когато дълго си търпял болка и най-сетне си направил първата крачка да се освободиш от нея.