Пробва се да я включи, но лъскавият индукционен плот сякаш нарочно ѝ се подиграваше. Трябваше да се натиснат някакви точно определени бутони, а Галина Асенова цял живот бе отказвала да ги запомни и всеки път настояваше Елена Велизарова да „пусне това дяволско чудо“.
Телефонът върху шкафчето иззвъня кратко. Свекървата го взе с видимо нежелание. Беше съобщение от Елена: „Упътването за печката е в първото чекмедже под мивката. Паролата за Wi-Fi е датата на сватбата ни — Николай ви я каза вчера. В приложението за доставки съм добавила моята карта. Може да поръчате продукти до 40 лв. Моля ви, не взимайте излишни неща.“
Галина Асенова усети как гневът я залива. За миг ѝ се прииска да запрати телефона в стената, но вместо това… отвори приложението. Снимките на храната изглеждаха прекалено примамливо, за да ги подмине.
Вечерта, когато Елена и Николай се прибраха, още от коридора ги посрещна плътен, домашен аромат.
— Еха! — Николай надникна в кухнята. — Кюфтета? Мамо, значи все пак намери брашно?
— Поръчах галета — отвърна сухо Галина Асенова, без да поглежда снаха си. — И кайма. И зеленчуци.
На масата имаше тиган с апетитно зачервени кюфтета, а до него — тенджера с пухкаво картофено пюре.
— Сядайте, докато е топло — нареди свекървата. — Че после пак ще кажете, че ви държа гладни.
Елена Велизарова седна спокойно, взе вилицата и внимателно си отряза малко парче.
— Е? — попита Галина Асенова с предизвикателен тон. — Да не би да съм прекалила със солта?
Елена сдъвка бавно, без да отмества очи от нея.
— Солта е точно колкото трябва. Почти толкова хубаво е, колкото моя борш.
Николай се задави с водата си, а Галина Асенова рязко извърна лице към прозореца.
— Рецептата я намерих в интернет — измърмори тя. — Пишеше, че били „перфектните кюфтета“.
— По-важното е, че сте се справили с приложението — усмихна се Елена. — Това си е сериозна крачка напред.
— Не бързай да се радваш — обърна се свекървата, а в очите ѝ пак проблесна познатата искра, само че този път без предишната злоба. — Утре ще се уча да поръчвам продукти за цяла седмица. И ако пак купиш онази твоя отвратителна цикория вместо нормално кафе, лично ще избера най-хубавото. От твоята карта.
— Разбрахме се, мамо — кимна Елена. — Само едно условие: повече не изливаме храна. Дори ако ви се струва, че ѝ липсва малко пикантност.
— Ще видим — каза Галина Асенова и седна срещу снаха си. — Между другото, Елена… онази твоя пица с аншоа… наистина ли беше вкусна?
Елена намигна на Николай.
— Искате ли утре да поръчаме за две?
— За три! — намеси се веднага Николай. — Аз съм готов да поема риска.
За първи път, откакто беше прекрачила прага на дома им, Галина Асенова се усмихна. Усмивката беше тънка, едва доловима, но напълно искрена.
— Добре. Само че да има истинско сирене, не онази гума, която ти харесва.
Разправията не беше приключила окончателно и пред тях със сигурност стояха още много малки битки за място, правила и право на последна дума. Но от този ден нататък тенджери в мивката вече не се изсипваха с трясък. Понякога, за да се въведе ред в един дом, е достатъчно да стане ясно едно: стопанката е само една, но за гостите винаги може да се намери меню по избор. Дори когато този избор започва с празна тенджера и поръчка за един човек.