Елена Велизарова дояде парчето пица, изми си ръцете и се върна пред лаптопа, сякаш нищо особено не се беше случило. Николай Цветанов, който си беше поръчал суши, седеше в кухнята и без настроение дъвчеше ролцата, загледан някъде пред себе си.
След около час вратата на стаята за гости леко се открехна. Галина Асенова, вече облечена в нощница, се измъкна почти на пръсти и се отправи към хладилника.
— Вътре няма нищо, освен кефир — обади се Елена, без дори да се обърне.
Свекървата подскочи, сякаш я бяха хванали на местопрестъплението.
— Аз… само вода исках.
— Водата е във филтъра. А кефира на ваше място не бих го пила. Утре му изтича срокът. Да не би вашият деликатен стомах да не понесе такъв риск?
— Много остра стана, Елена. Преди беше добро и кротко момиче.
— Преди вие не изливаха труда ми в тоалетната, Галина Асенова.
— Аз исках да помогна!
— Не. Искахте да докажете кой командва в тази къща. Да ми покажете, че мястото ми е до печката, но само ако вие стоите над главата ми и давате указания. Само че има един дребен проблем — тенджерата вече е празна.
Галина пристъпи по-близо. Гласът ѝ стана нисък, почти съскащ.
— Мислиш, че спечели ли? Николай винаги ще бъде на моя страна. Аз съм му майка.
— Той е на страната на здравия разум. А в момента здравият разум му казва, че заради вашата сцена остана без любимата си супа.
— Беше пресолена! — упорито отсече жената.
— Добре. Нека проверим.
Елена спокойно стана, отиде до кошчето и извади оттам малко бурканче от детско пюре.
— Какво е това? — сви вежди Галина Асенова.
— Порция борш. Отделих я за една колежка, преди вие да се появите в кухнята. Тя ме беше помолила да опита, защото иска рецептата. Да повикаме ли Николай? Нека пред вас да го пробва и да каже дали е пресолен.
Лицето на свекървата първо пребледня, после почервеня до тъмно.
— Ти… ти нарочно си го нагласила!
— Не аз. Обстоятелствата така се подредиха. Е, какво правим? Викаме Николай? Или признавате, че с борша нямаше проблем, но с поведението ви имаше?
Галина Асенова мълчеше, дишайки тежко през носа. В този момент в коридора се появи Николай.
— Какво става пак? Пак ли се карате?
— Не, Коленце — побърза да каже майка му. — Просто… обсъждаме закуската. Елена обеща да направи палачинки.
— Не съм обещавала — спокойно я поправи Елена. — Утре с Николай ще закусим в кафене по пътя за работа. А вие, мамо, можете да си поръчате продукти с доставка. Ще ви инсталирам приложение.
— Аз не умея да се оправям с тези ваши машинки!
— Ще се наложи да се научите. Или ще вечеряте кефир.
На другата сутрин Галина Асенова беше необичайно мълчалива. Не каза нито дума за цвета на пердетата, не премести бурканчетата с подправки, не въздъхна демонстративно пред мивката. Когато Елена и Николай вече се приготвяха да излязат, тя се показа в коридора.
— Николай, кога ще се прибереш?
— Късно, мамо. Имаме съвещание.
— А… обядът?
— Ще обядваме в офиса. Елена, готова ли си?
— Да, тръгваме.
Вратата се затвори след тях и Галина остана сама в тихия апартамент. Цял ден се разхождаше от стая в стая, отваряше шкафове, надничаше по рафтовете, но навсякъде я посрещаше безупречен ред. Такъв ред, който ѝ се искаше да разбърка под благовидния предлог, че „помага“.
Към обяд гладът вече започна да я измъчва сериозно. Тя отвори хладилника. Кефир. Едно яйце. Половин глава лук.
— Подиграва ми се — прошепна Галина. — Нарочно го прави.
Накрая реши поне да си изпържи яйцето и се насочи към печката.