После се обърна и изчезна към спалнята.
Аз обаче не оставих нищо за сутринта. Измих всичко докрай. Знаех прекрасно какво ще стане, ако се поддам: мазнината ще засъхне, боршът ще се втвърди по стените на тенджерите и на другия ден ще търкам два пъти повече.
На сутринта Борис Огнянов седеше на излъсканата маса, отпиваше кафе и прелистваше нещо в телефона си.
– Добре си изкарахме – каза той. – Всички останаха доволни.
Не отговорих. Ръцете ми пулсираха от умора, кръстът ме болеше. Бях работила четиринайсет часа без прекъсване и не бях чула дори едно „благодаря“.
Но си замълчах. Както обикновено.
Три месеца по-късно Борис Огнянов реши да събира хора на скара. Петнайсет души – колеги от службата. „Само ще опечем малко месо, нищо особено.“
„Нищо особено“ значеше следното: два дни киснах свинско и пилешко в марината, приготвих три салати, изпекох питки, сварих картофи, нарязах зеленчуци, купих пластмасови чинии и чаши, които пак не стигнаха, така че накрая мих и нашите нормални съдове. Наредих масите в двора, влачих столове от къщата, подреждах, носех, чистех.
Борис Огнянов стоеше до барбекюто и обръщаше шишовете.
Един от колегите му – Стоян Цветанов, едър мъж с мустаци – отхапа от месото, избърса уста със салфетка и заяви:
– Борисе, златни ръце имаш. Месото е направо чудо.
– Старая се – усмихна се Борис Огнянов и завъртя шишовете.
Никой не попита кой е мариновал месото. Никой не обърна внимание на трите легена със салати. Стоян Цветанов си сипа четвърта порция картофи с копър и се обърна към Борис:
– Слушай, следващия път пак ли може у вас? Моят двор е малък.
– Разбира се! – Борис го потупа по рамото. – Нали така, Милена?
В този момент стоях с поднос, пълен с мръсни чинии. Ръцете ми бяха омазнени, престилката – на петна. Петнайсет чифта очи се обърнаха към мен.
– Два дни готвих – казах тихо, но ясно. – Четиринайсет часа. Марината, салати, питки, картофи, зеленчуци. А „благодаря“ чух точно нула пъти.
Стоян Цветанов застина с вилицата пред устата. Борис Огнянов пребледня.
– Какво ти става? – опита се да се засмее той. – Хората са ни гости. Не е нужно така.
– Аз не правя „така“ – отвърнах. – Просто броя.
По-късно, в колата, докато се връщахме от магазина – бяхме ходили за още хляб, защото и този път не беше стигнал, – Борис мълча дълго. После промърмори:
– Изложи ме пред колегите.
– А ти дванайсет години ме показваш пред всички като прислужница – казах аз. – Само че това никой не го брои.
Той не намери отговор. Пусна радиото. До вкъщи не си казахме нито дума.
Същата вечер се обади Гергана Старозагорскиа, сестра му. Тя винаги звънеше след нашите „събирания“. Не на мен – на Борис. Но от кухнята чувах достатъчно.
– Твоята жена има характер – каза Гергана Старозагорскиа. – Но ти си мъжът в този дом, Борис. Въведи ред.
Ред. При тях „ред“ означаваше Милена Огнянова да мълчи и да обслужва.
Измих последната тава, закачих престилката на кукичката и си легнах.
През септември Гергана Старозагорскиа реши да празнува рождения си ден. Петдесет и две години. Борис Огнянов, без изобщо да ме попита, предложи нашата къща. Двайсет и пет гости.
Научих в понеделник. Празненството беше в събота. Оставаха пет дни.
– Борисе – казах аз, – ти пак не ме попита.
Той седеше на дивана и разглеждаше новините в телефона.
– А къде да ги събере? Апартаментът ѝ е малък. А ние имаме хол.
– Ние имаме хол. Само че аз ще готвя.
– Тя ще помага.
Гергана Старозагорскиа не помогна. В събота сутринта пристигна с нова рокля и прическа, седна на масата и започна да разпорежда.
– Милена, сложи розите във вазата, ама във високата. Милена, по-добре бялата покривка. Милена, нарежи салатата по-ситно, една моя приятелка има проблеми със зъбите.
Мълчах и режех салатата по-ситно.
Към три следобед масата вече беше подредена. Двайсет и пет души се настаниха по местата си. Борис Огнянов отваряше виното. Гергана Старозагорскиа приемаше поздравленията. Аз стоях до печката и разпределях топлото по чиниите.
След втория тост Гергана Старозагорскиа протегна вилица към една от салатите.