– Не забравяй гъската – подхвърли Борис Огнянов, без дори да откъсне поглед от телефона. – Майка ми я обича пълнена с ябълки.
Стоях насред кухнята с две торби от магазина, и двете натежали до скъсване. В едната имаше картофи, моркови и лук. В другата – четирикилограмова гъска. На обяд Борис Огнянов ми се беше обадил в работата, за да ме уведоми, че в събота ще посрещаме гости. Двайсет души. Неговият рожден ден – навършваше петдесет и шест.
До събота оставаха само два дни.
Работя като инженер-сметчик. По осем часа прекарвам над таблици и числа, после минавам през магазина, после се прибирам в кухнята. Така е вече дванайсет години – откакто Борис Огнянов реши, че домът ни е създаден за големи трапези. Просторна кухня, дълга всекидневна, двор с барбекю. И най-важното – съпруга, която ще поеме цялата организация.
– Борисе, нали те молих да ми казваш поне две седмици по-рано – казах, докато вадех покупките. – Два дни не са никакъв срок.
Той само повдигна рамене.
– Че какво толкова има за правене? Нарязваш няколко салати, слагаш нещо топло. Ти нали обичаш да готвиш.
Да, обичам. За двама. Понякога за четирима, ако децата дойдат. Но не и за двайсет души. Не през месец и половина. И не съвсем сама.
За тези дванайсет години бях пресметнала приблизително деветдесет и шест такива събирания. По осем на година – рождени дни, празници, „момчетата само ще минат за малко“. Всяко ми отнемаше около четиринайсет часа: два дни подготовка, една вечер сервиране и поне половин ден чистене след това. А Борис Огнянов нито веднъж – нито един-единствен път – не беше измил дори една чиния.
Прибрах гъската в хладилника и се захванах с картофите.
В петък вечер вече режех продуктите за четвъртия леген руска салата. Ръцете ми миришеха на оцет, марината и лук. Върху масата бяха наредени три тави с пирожки – с месо, със зеле и с яйце. Във фурната бавно се печеше гъската. На котлона къкреше борш в десетлитрова тенджера, а до него стягаше желираното месо, което бях започнала още в четвъртък.
Борис Огнянов влезе в кухнята, взе си пирожка и отхапа.
– С месо май са малко – отбеляза той. – Стоян Цветанов изяжда по пет наведнъж.
– Направила съм четирийсет – отвърнах.
– Четирийсет за двайсет души значи по две на човек. Не стигат.
Без да кажа нищо, отворих хладилника и извадих каймата.
– И утре купи лимонада – добави той вече от коридора. – Кола също. И нещо за децата.
До един след полунощ лепих още пирожки. В събота станах в шест. Подреждах столове, постилах покривки, лъсках чаши. Борис Огнянов се събуди в десет, изпи си кафето и излезе за напитки. Върна се с две торби – лимонада, кола и три бутилки водка. Остави всичко на масата, облече новата си риза и седна да гледа футбол.
Гостите започнаха да пристигат към четири. Двайсет души – на всеки трябва да налееш, да поднесеш, да отсервираш. Цяла вечер пренасях блюда от кухнята до всекидневната, събирах мръсни чинии, доливах напитки, режех хляб, претоплях изстиналото. Нито веднъж не седнах. Дори вода нямах време да изпия като хората – отпивах набързо от една чаша, права до печката.
Борис Огнянов беше на челното място на масата, разказваше истории и се смееше гръмогласно. Майка му ядеше гъската с ябълки и одобрително кимаше. Една от гостенките – Десислава Александрова, съпругата на Стоян Цветанов – ме спря, когато за пореден път минавах покрай нея с куп чинии.
– Милена Огнянова, седни поне за малко. Хапни нещо.
– След малко – казах. – Само да поднеса топлото и сядам.
Не седнах. След топлото дойде десертът. След десерта – чаят. След чая – „може ли още малко пирожки?“.
Последните гости си тръгнаха в единайсет вечерта. На масата беше останала цяла планина от съдове. Преброих ги почти машинално: шейсет чинии, трийсет чаши, купи за салати, тави, вилици, ножове. Покривката беше на петна от цвекло и вино. Под масата имаше трохи, огризка от краставица и салфетка, напоена със сос.
Мих съдове до един и половина след полунощ. Борис Огнянов си легна още в дванайсет. Преди да заспи, надникна в кухнята, погледна мивката, препълнена с тенджери, и каза: „Остави ги, утре ще ги довършиш.“