Гергана Старозагорскиа опита от херингата „под шуба“ и така високо, че да я чуе цялата маса, произнесе:
– Милена, пресолила си я. Май цвеклото. Или пък не си изкиснала добре рибата.
Двайсет и пет души изведнъж млъкнаха. Някой се зае да гледа упорито в чинията си. Усетих как ушите ми пламват.
– Тогава си готви сама – казах аз. – Кухнята е на разположение.
Гергана трепна.
– Пошегувах се – отвърна тя. – Какво веднага се палиш.
– Не е веднага – казах спокойно. – Три дни готвя за двайсет и пет човека. Безплатно. За твоя юбилей. В моя дом.
Тишината натежа още повече. Борис Огнянов остави тирбушона върху масата.
– Милена – обади се тихо той. – Нека после.
– После кога? – попитах го. – След още трийсет измити чинии ли?
Излязох в кухнята. Ръцете ми трепереха. Не от страх, а от ярост. Дванайсет години. Близо сто такива събирания. И нито веднъж, нито едно „благодаря“ от Гергана. Само забележки: ту безсолно, ту пресолено, ту покривката не била подходяща, ту вилиците не стояли както трябва.
Късно вечерта, когато гостите най-сетне си тръгнаха, Борис влезе при мен в кухнята.
– Изложи ме пред сестра ми – каза той.
Аз миех чашите. Бяха двайсет и шест, защото Гергана беше счупила една и дори не се извини.
– А ти ме изложи пред двайсет и петима души – отвърнах. – Като си замълча.
Той се прибра в спалнята. Затвори вратата твърдо, с онова натискане, което трябваше да покаже колко е обиден.
Аз останах сама с мивката. Както винаги.
Същата нощ преброих всичко: осемдесет и пет чинии, двайсет и пет чаши, три тави, пет тенджери, купи за салата, сосиери, прибори. Два часа и двайсет минути чисто стоене до мивката. Приключих в един след полунощ, изгасих лампата и седнах на табуретката насред кухнята. Гърбът ми гореше. Пръстите ми бяха подпухнали от врялата вода.
След седмица Борис Огнянов съобщи, че за Нова година у нас ще има трийсет гости.
Трийсет. Дори не се учудих. Само написах числото на лист и го залепих на хладилника.
Три дни прекарах в готвене. Започнах още на двайсет и девети. Пача, желирано предястие, три различни салати, рибен пай, печена патица, картофи по селски, плата с мезета, канапета, две торти. Борис купи елха, сложи я в хола и окачи гирлянда. Това беше неговият принос.
На трийсет и първи декември, в четири следобед, си вързах престилката. Същата онази – синята, с джоба, в който винаги държах кърпа. Дванайсет години бях прекарала с тази престилка. Беше избеляла, протрита на места, а едната презрамка я бях пришивала два пъти.
Гостите започнаха да пристигат към седем. До девет холът вече беше пълен – трийсет души. Братовчеди, колеги, съседи, Гергана Старозагорскиа със съпруга си. Борис стоеше до входа, стискаше ръце, прегръщаше, потупваше хората по гърбовете. Аз пренасях блюда от кухнята към хола. Напред-назад. Напред-назад.
Към десет и половина оставих на масата четвъртото плато с нарязани мезета – първите три вече бяха изядени – и се върнах за топлото. Патицата още се допичаше във фурната. Картофите бяха изстинали в тенджерата и трябваше да ги претопля. Сложих тигана на котлона.
Борис надникна в кухнята. Вратовръзката му беше накриво, бузите му червенееха, а в ръката държеше чаша.
– Къде е топлото? – попита. – Хората чакат. Стоян Цветанов вече за трети път пита.
Стоях до печката. Престилката ми беше на петна. Ръцете ми миришеха на лук, чесън и риба. Зад стената се смееха трийсет души, които той беше поканил. Трийсет души, които аз трябваше да нахраня.
– След малко ще е готово – казах.
– Айде по-бързо – отпи той от чашата. – Празник е все пак.
Празник. Три дни бях готвила. На трийсет и първи станах в шест сутринта. Не се гримирах, не си направих прическа. Нямах време. Дори не се преоблякох – под престилката бях със същата блуза, с която чистих рибата.
Борис се върна в хола. Чух гласа му: „Сега, сега, топлото идва!“ После последва смях.
Погледнах ръцете си. Бяха зачервени, загрубели и с парещо изгаряне на лявата китка.