Не беше просто в думите. Пропукването беше стигнало по-дълбоко — до самата основа.
— А аз не се уплаших — проговори най-сетне Елена. — Нито тогава, нито сега. Ти си мислеше, че ако ме накараш да трепна, ще стана по-удобна. Само че удобството не е близост. То е само тишината преди следващия срив.
Той вдигна поглед към нея. В очите му вече нямаше пресметливост. Имаше само празнота, в която бавно започваше да се настанява разбиране.
— Прости ми — издиша той. — Аз… не бях прав. Ще се променя. Ще си намеря допълнителна работа. Ще бъда до теб. Само… не ме гони. Дай ми още един шанс. Ще се върна. Искам да се върна.
Елена се изправи и отиде до прозореца. Навън залезът угасваше, а фасадите на сградите се обливаха в мек кехлибарен цвят. Спомни си ръцете на баба си — набръчкани, силни, упорити, но никога свити в юмрук. Спомни си и думите ѝ: „Дете, не бъркай силния глас със силата. Сила е да можеш да си тръгнеш, но да останеш, защото го искаш. Не защото те е страх.“
— Няма да се върнеш — каза тя спокойно. — Не защото съм жестока. А защото ти вече направи своя избор. Избра страха вместо уважението. Избра контрола вместо доверието. Сега ще трябва да живееш с това. Не пазя омраза. Но и вратата няма да оставя отворена.
Иван се надигна. Приближи се, но спря на крачка от нея.
— Елена… моля те. Без теб аз… не знам как…
— Ще се научиш — отвърна тя. — Всички се учат. Някои по-бързо, други по-бавно. Трети шанс няма да има. Не защото съм безсърдечна, а защото вече не вярвам, че счупеното може да се залепи със същото лепило.
Той кимна бавно. Не каза нищо повече. Взе якето си от закачалката и излезе. Вратата се затвори тихо. Не трясна. Не издрънча. Само щракна.
Елена остана сама. В жилището миришеше на прясна боя и на покой. Тя влезе в кухнята, прокара длан по гладкия плот, после извади тефтер и го отвори на празна страница. Написа: „Да се смени смесителят. Да се сложат рафтове. Да се купят цветя.“ Затвори го и изгаси лампата.
Легна си рано. На сутринта се обади на дизайнерката, обсъдиха разпределението и избраха цвят за стените. Животът не беше свършил. Просто вече не принадлежеше на някой друг. И това ѝ стигаше.