Докато мъжете в сини работни гащеризони изнасяха чували с отпадъци, миеха стените, сменяха пантите и връщаха реда там, където вчера имаше само хаос, Елена седеше в хола с отворен лаптоп. Преглеждаше документите и справките, изпратени от брокера. Сумата вече беше постъпила по сметката на майка ѝ. След приключване на всички формалности майка ѝ щеше да ѝ я прехвърли. Елена вече беше решила: една част ще сложи на депозит, друга ще задели за ремонт.
Иван се появи привечер. Вратата се отвори бавно, почти предпазливо. Той прекрачи прага и се огледа. Кухнята блестеше. Нов гръб зад плота, подредени рафтове, здрава посуда. Във въздуха се носеше мирис на лимон и прясно дърво. Той застина.
— Ти ли оправи всичко? — попита, а в гласа му се промъкна нещо непривично. Не гняв. По-скоро колебание.
— Да — отвърна Елена, без да откъсва поглед от екрана.
— А парите? — приближи се той. — Защо не си ги превела? Проверих. В общата сметка няма нищо.
Елена затвори лаптопа и най-сетне го погледна.
— Иван, никога не сме се разбирали за обща сметка. Разбрахме се ти да престанеш да ми поставяш условия. Парите са при майка ми. Сега това е нейно наследство и нейни средства.
Лицето му посивя. Отстъпи назад, а пръстите му леко потрепериха.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това. Апартаментът на баба ми вече не е мое наследство. Всичко е оформено — юридически, финансово и лично. Не е мое. Можеш да се ядосваш. Можеш пак да трошиш. Можеш и да си тръгнеш. Но парите ще останат там, където аз съм решила.
Той отвори уста, после я затвори. Преглътна сухо. Погледът му се плъзна към вратата, към прозореца, после към собствените му ръце — същите ръце, които до вчера му се струваха оръжие на сила, а сега изглеждаха само като кожа и кости. Отпусна се на ръба на дивана. Гърбът му се преви, раменете му увиснаха.
— Елена… — гласът му беше тих, почти детски. — Аз… просто се уплаших. Помислих, че ще си тръгнеш. Че ще ме оставиш. Че всичко ще се разпадне. Не мислех… Исках само да сме заедно. Да бъде както преди.
Елена не каза нищо. Наблюдаваше как в него се пропуква постройката, която сам беше издигнал: убеждението, че страхът може да задържи човек, че високият тон е власт, че разбитата кухня доказва любов. Виждаше как той започва да разбира, че е сгрешил.