— Каква истина? Че майка ми ти тежи? Че си се изморила? А кой не се изморява, Силвия? Аз да не би да не падам от умора? Всеки ден се блъскам, работя, нося пари вкъщи!
— А аз какво правя според теб?! — гласът ѝ трепна, но не се пречупи. — Стоя тук като прислужница! Ден и нощ! Дори навън не мога да изляза като нормален човек!
— Тогава ще наемем болногледачка — отсече Георги с равнодушие, сякаш говореше за смяна на изгоряла крушка. — Щом толкова не можеш да се справяш.
— Не става дума за болногледачка! — Силвия усети как сълзите напират в гърлото ѝ, но ги преглътна. Нямаше да плаче. Не тук. Не пред тях. — Става дума за това, че ти изобщо не ме чуваш! Не ме виждаш!
— Боже, пак започнаха тези женски драми — махна с ръка Георги. — Лельо Красимиро, ще останете ли при мама?
— Разбира се — отвърна Красимира Соколова с усмивка, в която победата личеше прекалено ясно. — Милена Цветанова и аз ще бъдем тук. Ще се грижим за нея както трябва.
— Отлично. — Георги се насочи към вратата. — А ти, Силвия, си събери багажа. Отиди при майка си за няколко дни. Почини си.
Тя застина на място.
Не беше почивка. Беше изгнание. Меко изречено, увито в уж загриженост, но все пак изгнание.
— Гониш ли ме?
— Давам ти възможност да си отдъхнеш — дори не се обърна към нея. — Или предпочиташ да останеш тук и да продължиш със скандалите?
Зад гърба ѝ Милена тихо се изкикоти. Красимира вече се беше настанила в креслото до леглото на Зорница Каменара така, сякаш това място винаги е било нейният трон. Старата жена лежеше със затворени очи, но Силвия видя как ъгълчетата на устните ѝ едва забележимо се повдигнаха. Доволна усмивка.
И точно тогава нещо в нея щракна.
Не се счупи. Не рухна.
Напротив — сякаш най-после всичко си дойде на мястото.
— Знаеш ли какво, Георги — каза тя тихо, но думите ѝ прозвучаха ясно като удар по стъкло. — Ще си тръгна. Наистина ще си тръгна. Само че не за няколко дни.
Той се обърна. По лицето му премина изненада.
— Какво каза?
— Казах, че си тръгвам завинаги. — Думите сами излизаха от устата ѝ, сякаш някой друг ги произнасяше вместо нея. — Двадесет и три години живях с теб. Търпях майка ти, която ме намрази още от първия ден. Търпях да се прибираш вкъщи и дори едно „благодаря“ да не чуя. Търпях да бъда за теб като мебел — удобна, мълчалива и безплатна.
— Ти полудя ли? — Георги направи крачка към нея. — Напълно ли си изгуби ума?
— Не — поклати глава Силвия. — Точно обратното. За първи път от много време виждам всичко съвсем ясно. Омръзна ми да съм невидима. Омръзна ми за всичко да съм виновна аз. Грижете се сами за майка си. Нали всички сте толкова добри, толкова всеотдайни — покажете го.
— Силвия, опомни се! — скочи Красимира от креслото. — Ти си съпруга! Имаш задължения!
— И той имаше — Силвия посочи Георги. — Да обича. Да уважава. Да пази. Къде са тези неща?
Лицето на Георги почервеня. Пръстите му се свиха в юмруци.
— Ще съжаляваш — изсъска той през зъби. — Ще се върнеш пълзешком. Къде ще отидеш? Ти нямаш нищо!
— Ще отида при майка си. После ще си намеря работа. Ще наема стая. — Силвия влезе в спалнята и извади от гардероба старата си пътна чанта. — А след това ще видя.
Започна да подрежда багажа бързо, без да се колебае. Взе само най-необходимото — документите, няколко пуловера, бельо. Ръцете ѝ не трепереха. Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно. Странен покой се разля в нея, сякаш дълга болест внезапно беше отпуснала хватката си и най-после можеше да поеме въздух докрай.
Георги стоеше на прага на спалнята. Гледаше я и мълчеше. В очите му за миг проблесна нещо като объркване — явно не беше очаквал такъв обрат.
— Сериозно ли говориш? — попита вече по-тихо.
Силвия закопча чантата. После вдигна поглед към него и го изгледа дълго, внимателно. Опита се да открие в това лице онзи млад мъж от пазара, който някога ѝ беше обещал, че ще я пази. Но не го намери. Пред нея стоеше непознат. Уморен, озлобен, с угаснали очи.
— По-сериозна не съм била никога — отвърна тя.
Мина покрай него. Покрай тържествуващия поглед на Красимира. Покрай подигравателната усмивка на Милена. Спря единствено до леглото на свекърва си. Зорница Каменара отвори очи.
— Сбогом — каза Силвия. — Оздравявайте.
В погледа на възрастната жена за миг пробяга страх. Сякаш едва сега разбра какво е направила.
Силвия излезе от апартамента.
Във входа беше студено — прозорецът на площадката не се затваряше добре и вятърът свободно обикаляше между етажите. Тя наметна палтото върху раменете си, хвана по-здраво дръжката на чантата и тръгна надолу по стълбите.
Навън зимата продължаваше да властва. Снегът хрущеше под обувките ѝ, мразът щипеше бузите ѝ, въздухът беше остър и чист. А на Силвия ѝ беше топло. Вътре в нея се разливаше непознато усещане — може би лекота. Може би свобода.
Тя прекоси заснежения двор и с всяка крачка миналото оставаше все по-далеч зад гърба ѝ. Там, в онзи апартамент. При онези хора.
Пред нея имаше неизвестност. Плашеше я, разбира се. Но по някакъв странен начин изглеждаше правилна.
Силвия се усмихна.
За първи път от месеци.
И продължи напред — към бялата зимна далечина, към мястото, където започваше новият ѝ живот.