— Леля е цялата в рани от залежаване. Вчера ги видяхме, когато влязохме при нея.
— Какви рани от залежаване?! — Силвия Софийскиа усети как подът сякаш се люшна под краката ѝ. — Няма такива рани! Всеки ден я мажа, обръщам я, гледам я…
— Продължавай да лъжеш — отсече Красимира Соколова и тръгна към стаята на свекървата. — Сега аз сама ще проверя.
Силвия се втурна след нея. Зорница Каменара лежеше в леглото, пребледняла, със затворени клепачи. Дишането ѝ беше тежко, накъсано, с тихо свистене. Без капка деликатност Красимира дръпна завивката от тялото ѝ и повдигна нощницата на възрастната жена.
— Ето! Гледай! — изсъска тя и посочи гърба на сестра си.
Силвия се наведе. Да, имаше зачервяване — малко петно, не по-голямо от монета. Но това не беше рана. Беше раздразнение от дългото лежане. Точно това място тя мажеше всеки ден с крем.
— Това не е рана от залежаване — каза тихо. — Това е просто…
— Млъкни! — кресна Красимира Соколова. — Мислиш, че не знам как започват тия неща ли? Двайсет години съм работила като медицинска сестра! Ти съсипа сестра ми! Нарочно го направи!
— Вие нормални ли сте? — Силвия отстъпи назад, а пръстите ѝ започнаха да треперят. — Правя за нея всичко, което мога! Абсолютно всичко!
— Да звъннем ли на Георги Велизаров? — намеси се Милена Цветанова, която вече се беше върнала от кухнята с пълна уста. — Нека чуе какво върши жена му.
— Веднага ще му се обадя! — Красимира вече ровеше за телефона си.
Силвия остана насред стаята и почувства как вътре в нея нещо се свива на твърд, болезнен възел. Беше несправедливо. Беше жестоко. Тя беше дала последните си сили, беше забравила себе си, собствения си живот — и ето какво получаваше в замяна. Обвинения. Унижение.
Зорница Каменара отвори очи. Погледът ѝ беше мътен, възпален.
— Красимира? — прошепна тя. — Ти ли дойде?
— Тук съм, миличка, тук съм — Красимира седна на ръба на леглото и за миг гневът в гласа ѝ се превърна в престорена загриженост. — Не се тревожи. Ние виждаме всичко. Всичко.
Старата жена извърна глава към Силвия. И в очите ѝ проблесна нещо странно… може би злорадство. Малка, доволна искрица.
— Тя… тя не се грижи… — изхриптя свекървата. — Забравя… лекарствата…
— Това е лъжа! — изтръгна се от Силвия. — Давам ги винаги навреме! Винаги!
— Не крещи на болен човек! — скочи Красимира. — Чувате ли я? Има наглостта да вика! Георги! Георги, чуваш ли ме?
Тя вече говореше в телефона. До Силвия достигна приглушеният глас на съпруга ѝ, но думите му не се различаваха.
— Прибирай се веднага! — продължи Красимира Соколова. — Майка ти е в ужасно състояние! А тази тук… тази окончателно си е изгубила съвестта!
Разговорът продължи около три минути. През цялото време Милена стоеше на прага и гледаше Силвия с усмивка, която едва се опитваше да прикрие. В очите ѝ имаше открито удоволствие: някой друг страда, някой друг е паднал в ямата, а тя стои отгоре и това я топли.
— Георги идва — обяви Красимира, след като прибра телефона. — И ще поговорим с него. Сериозно ще поговорим. Защото това повече не може да продължава така!
— Вие коя сте, че да решавате тук?! — Силвия усети как нещо вътре в нея се пропуква. — Това е моят дом! Моето семейство! С какво право…
— С право ли?! — Красимира се изду от възмущение. — Имам право да защитя сестра си! А ти… ти изобщо коя си? Само съпругата. Както си дошла лесно, така лесно можеш и да си отидеш.
— Мама е права — кимна Милена и облиза пръстите си. — Не е ясно защо изобщо се разпореждаш тук. Жилището е на Георги. И майка му също е негова грижа.
Силвия седна на един стол. Сили за спор вече не ѝ бяха останали. А и за какво да спори? Те отдавна бяха произнесли присъдата си. Бяха решили какво да мислят, а нищо нямаше да ги накара да променят мнението си.
Навън зимата продължаваше да се сипе безмилостна и ледена. Снегът падаше непрекъснато, затрупваше дворове, коли, пейки. Светът отвън беше побелял, изглеждаше чист… но в този апартамент властваше друг цвят. Сив. Мрачен.
Входната врата се блъсна силно — Георги Велизаров се беше върнал. Силвия вдигна очи и срещна неговите. В тях нямаше колебание. Той вече беше приел, че вината е нейна.
Георги захвърли палтото си, без дори да погледне жена си. Отиде право при майка си и се наведе над нея.
— Как си, мамо?
— Зле, сине — простена Зорница Каменара. — Много зле… Не ме храни… вода не ми дава…
— Какво?! — Силвия скочи от стола. — Това е пълна измислица! Вчера ѝ направих бульон!
— Какъв бульон? — изсумтя Красимира. — От кубче, нали? Само химия. Такова нещо на болен човек не се дава!
— Георги, ти знаеш… — Силвия понечи да пристъпи към него, но погледът му я спря. Студен. Чужд.
— Знам — произнесе той бавно. — Знам, че напоследък си някак… различна. Груба си. Не ме слушаш. А вчера направо ми крещя в лицето.
— Не съм крещяла! Казах само истината!
— Истината? — той се изправи и се обърна към нея.