Георги Велизаров стисна зъби така силно, че жилите по челюстта му изпъкнаха. Дланта му трепна неволно — сякаш в него се надигна порив да сграбчи нещо, да удари, да избухне. Но се овладя. Рязко се обърна и тръгна по коридора, право към стаята на майка си.
Силвия Софийскиа остана до входа, неподвижна. Ръцете ѝ трепереха. Цялото ѝ тяло сякаш бе натъпкано с олово — студено, тежко, безмилостно. Тя се облегна на стената и затвори очи.
Докога можеше да продължава така? Докога човек издържа да преглъща, да се навежда, да мълчи?
В паметта ѝ изплува денят, когато за пръв път срещна Георги Велизаров. Пазарът, есенната кал, тежките торби, които той ѝ помогна да занесе до спирката. Усмихваше се широко, почти момчешки. Очите му блестяха — имаше в тях нещо живо, открито, истинско. „Няма да позволя никой да те наранява“ — беше ѝ казал тогава и преди първата им раздяла я беше целунал по челото.
Къде беше изчезнал този човек? В кого се бе превърнал?
От стаята се чу приглушеният глас на Георги Велизаров — говореше нещо на майка си. Старицата отвърна с немощен, оплакващ се тон. Думите не стигаха ясно до Силвия Софийскиа, но интонацията ѝ беше до болка позната: свекърва ѝ се жалваше. Както винаги.
Силвия се върна в дневната и изключи телевизора. После седна на дивана и се загледа в ръцете си. Кожата беше суха, по нея се очертаваха вени. Пръстите ѝ бяха зачервени от пране, чистене, миене. На безименния пръст стоеше халката — тънка, изтъркана от годините.
Още колко?
Вратата на стаята на Зорница Каменара се отвори. Георги Велизаров излезе оттам с лице, на което не се четеше нищо.
— Наистина е била мокра — каза той. — Преоблякох я.
Силвия само кимна. Нямаше сили за нов спор.
— Слушай… — прокашля се мъжът ѝ. — Може би наистина трябва да променим нещо. Да вземем болногледачка например. Ще помисля как да го уредим с парите…
Тя вдигна очи към него. В гласа му нямаше извинение. Нямаше и разбиране. Имаше само желание проблемът да бъде отметнат — бързо, удобно, така че повече да не го занимава.
— Помисли — отвърна кратко Силвия.
Георги постоя още миг, сякаш очакваше от нея друго — благодарност, мекота, може би помирение. Но след като не получи нищо, се обърна към изхода.
— Отивам в гаража. Ще се прибера късно.
Вратата хлопна зад него. Силвия Софийскиа остана сама.
Навън зимата плетеше бели дантели по прозорците. Градът бе притихнал, загърнат в сняг. И в тази тишина, в това бяло безмълвие, Силвия изведнъж разбра с болезнена яснота: нещо трябваше да се промени. Задължително.
Само още не знаеше какво.
На сутринта я изтръгна от съня звънецът. Остър, настойчив, без пауза — човекът отвън явно нямаше никакво намерение да си тръгва. Силвия погледна часовника: седем. Георги вече бе отишъл на работа, без да я събуди. Както обикновено.
Наметна халата си и забърза към вратата. През шпионката видя позната фигура — Красимира Соколова, сестрата на свекърва ѝ. Ниска, набита жена, с боядисана червена коса и вечно недоволно изражение.
— Идвам, идвам — промърмори Силвия и дръпна резето.
Красимира Соколова нахлу в жилището като буря, без дори да поздрави. След нея се вмъкна дъщеря ѝ Милена Цветанова — трийсетгодишна жена, която изглеждаше по-възрастна, с остри черти и злобнички очи.
— Къде е Зорница Каменара? — отсече Красимира още от коридора, докато сваляше коженото си палто и го хвърляше върху шкафа.
— Спи още. През нощта ѝ беше лошо, дадох ѝ приспивателно…
— Приспивателно?! — Красимира плесна с ръце. — Ти съвсем ли си изгуби ума? Такива лекарства не се дават току-така! Ти лекар ли си?
Силвия преглътна. Вътре в нея вече започваше да закипява онова чувство, което от месеци се бе научила да тика надълбоко, за да не избухне.
— Лекарят го предписа. Имам рецепта…
— Покажи я!
Милена Цветанова се изкикоти — неприятно, пискливо, почти детински. Без да пита, влезе в кухнята и веднага започна да отваря шкафовете.
— Тук пък какъв хаос е. И мивката е пълна с мръсни съдове…
— Останаха от снощи — започна да се оправдава Силвия, макар много добре да знаеше, че не е длъжна да обяснява нищо. — Легнах чак към два през нощта, просто не успях…
— Не успяла! — изсъска подигравателно Красимира Соколова. — А Зорница лежи там мокра, болна и безпомощна! Георги ми се обади вчера, всичко ми разказа. Каза, че вече съвсем си се разпуснала. Седиш и гледаш телевизия, докато майка му умира!
— Това не е вярно…
— Не ми отговаряй! — Красимира пристъпи по-близо и Силвия усети тежкия мирис на евтин парфюм — сладникав, задушлив, лепкав. — Отдавна виждам как се държиш със сестра ми. Още от самото начало ми беше ясно. Не я обичаш, пречи ти, тежест ти е!
— Три месеца се грижа за нея! Денем и нощем!
— Грижиш се зле — обади се Милена от кухнята, докато нещо дъвчеше. Силвия с ужас осъзна, че е намерила вчерашния пай и вече го тъпче в устата си, без дори да го стопли. — Изобщо не я гледаш както трябва.