— Веднага отивай да измиеш майка ми! Тя има нужда от грижи, а ти си се залепила за телевизора! — изръмжа съпругът ѝ.
— Е, какво стоиш като вкаменена?! Чуваш ли ме изобщо?
Силвия Софийскиа трепна. Гласът на Георги Велизаров я удари рязко, сякаш някой беше хлопнал врата в тиха стая. Тя откъсна поглед от екрана, където поредната героиня от сериала ридаеше над разбито сърце, и видя мъжа си — зачервен, раздърпан, с онази вечна бръчка между веждите.
— Казах ти, върви веднага да измиеш майка ми! Трябва да се гледа, а ти само телевизия зяпаш! — повтори той глухо, докато смъкваше старото си яке от закачалката.
Навън зимата беснееше. Снегът валеше гъсто и упорито, мокрите снежинки се лепяха по стъклата и замазваха прозорците. Мракът беше паднал рано, както винаги през януари, а светлината от прозорците на съседните блокове изглеждаше необичайно жълта, почти оранжева — сякаш зад чуждите стени горяха камини и се печаха сладкиши.
Силвия Софийскиа бавно се надигна от дивана. Краката ѝ бяха изтръпнали — седеше така поне четиридесет минути, ако не и повече. В стаята се носеше миризма на пържен лук, примесена с още нещо. Болнично? Не. По-скоро мирис на старост. През последните месеци свекърва ѝ сякаш излъчваше точно това.
— Току-що бях при нея — каза тихо тя. — Смених чаршафите, дадох ѝ лекарствата…
— Да, бе, сменила си ги — подигравателно я имитира Георги Велизаров. — Тогава защо ми звъня да се оплаква, че никой не я поглеждал? Защо лежи мокра?
— Георги Велизаров…
— Не ми говори с този тон! Майка ми умира, а на теб не ти пука! За теб са важни само сериалите!
Силвия Софийскиа сви пръсти в юмруци. Нещо горещо и неприятно се надигна в нея, все едно в гърдите ѝ започваше да кипи вода. Искаше ѝ се да му изкрещи, че вече трети месец не спи нормално. Че става и посред нощ при старата жена. Че всеки ден пере чаршафи. Че дори не помни кога за последно е излязла просто така — без да тича до магазина или аптеката. Че собственият ѝ живот някъде се беше изгубил, разтворен в тези еднакви дни, приличащи си като близнаци.
Но тя премълча.
Георги Велизаров вече нахлузваше ботушите си и очевидно се канеше да тръгва. Къде? Най-вероятно към гаража. Винаги отиваше там, когато беше ядосан. Там си имаше негови неща: болтове, гайки, безкрайно ровене по колата, която така или иначе не палеше. Там беше свободата му. Малка, миришеща на масло и тютюн, но негова.
— Хайде, върви — подхвърли Силвия Софийскиа. — Бягай при майка си.
Мъжът се обърна. По лицето му се появи нещо ново. Не беше гняв. По-скоро… учудване.
— Какво каза?
— Това, което чу. Отиди ти. Измий я ти, щом според теб аз всичко правя погрешно. Писна ми.
Думите „писна ми“ прозвучаха странно. Твърде обикновено за онова, което се беше натрупало вътре в нея. Умора е, когато човек стои дълго прав или носи тежки торби от магазина. А това беше друго. Сякаш някой бавно, ден след ден, беше изсмуквал въздуха от нея и сега почти нищо не беше останало.
Георги Велизаров застина до входната врата, а лицето му постепенно помръкваше.
— Ти съвсем си се разпуснала — каза той. — Напълно. Въобразяваш си, че имаш право да ми казваш какво да правя? В моя дом?
— В твоя дом? — Силвия Софийскиа пристъпи по-близо. — Георги Велизаров, аз живея тук от двадесет и три години. Двадесет и три! Майка ти никога не ме е обичала, и ти го знаеш. Винаги повтаряше, че не съм за теб. Че си можел да намериш по-добра.
— И какво от това? Стара е, болна е…
— Такава беше и на тридесет, и на четиридесет. Винаги е била такава. Само ти не го виждаше, защото си ѝ син.
Георги Велизаров направи крачка напред и надвисна над нея. Силвия Софийскиа усети одеколона му — евтин, остър аромат. Същият като преди двайсет години, когато бяха младоженци.
— Да не си посмяла да говориш така за майка ми.
— Иначе какво? — в гласа ѝ се появи гневна, режеща нотка. — Какво ще направиш, Георги Велизаров? Ще ме удариш? Ще ме изхвърлиш?
Настъпи тишина. Навън вятърът виеше и гонеше снежни вихрушки между сградите. Някъде долу входната врата се тресна, някой се засмя високо — после звуците бързо се стопиха в зимния мрак.
— Не мога да те позная — произнесе тихо съпругът ѝ. — Какво стана с теб?
Силвия Софийскиа се усмихна. Сухо, без капка радост.
— С мен ли? По-добре погледни себе си. Кога за последно ме попита как съм? Кога те заинтересува какво чувствам? Поне веднъж през тези месеци? Прибираш се, изяждаш вечерята, която съм приготвила, очакваш всичко да е готово и чисто, а после изчезваш в гаража си. Или сядаш пред телевизора, докато аз се мъча с майка ти.
— Аз работя! Аз нося парите вкъщи!
— А аз значи тук си почивам, така ли? На курорт съм, нали?