— продължи Мила, като изговаряше всяка дума отчетливо, сякаш я забиваше като пирон. — Къщата остава моя. А вие двамата ще отговаряте пред съда. Антон — за фалшифициране на документи. А вие, Тодорка Филипова, като съучастник. Защото съм напълно убедена, че именно вие сте намерили Красимира Велизарова чрез старите си пазарски връзки.
Лицето на свекървата стана сиво-бяло. Цялата ѝ надменност се стопи за миг и от нея не остана нищо освен първичен, животински ужас.
— Мила… аз само исках да помогна на момчето… — заекна тя, отстъпвайки назад към стената. — Красимира Велизарова ми е някаква далечна племенница…
— Чудесно — усмихна се Мила студено. — Значи имаме група лица, действали след предварителна уговорка.
— Какво искаш? — изхриптя Антон, докато се надигаше от пода. Изведнъж изглеждаше така, сякаш беше остарял с десет години. — Кажи какво трябва да направя, за да не подаваш жалба.
— Много е просто, Антон. Първо: още сега подписваш брачен договор, с който се отказваш от всякакви претенции към цялото имущество. Второ: поемаш писмен ангажимент да ми възстановиш стойността на шестте отсечени туи. Трето: събирате си миризливите бохчи с парцали и се махате от дома ми. Ако до утре сутрин брачният договор не стои на масата ми, давам ход на случая. А с Борис Емилов и Преслав се оправяйте както намерите за добре.
— Няма къде да отидем! — извика отчаяно Тодорка Филипова. — Такси дотук няма да дойде! Вече е тъмно!
— Ще повървите до шосето. Там има автобусна спирка. Разходките са полезни за ставите.
Мила се приближи до печката, хвана с кърпа горещия казан с прането с видимо отвращение и с едно рязко движение изля цялото му съдържание в мивката. Въздухът се изпълни с противната миризма на варено мръсно бельо.
— Времето тече. Имате девет минути.
След половин час дворът беше празен. Мила стоеше на прага, загърната в кашмирената си жилетка. Взираше се в мрака, където по чакъления път бавно се отдалечаваха две прегърбени фигури, осветяващи си пътя с фенерчето на телефон. Карираните им сакове ги дърпаха надолу като камъни.
Най-после тишината на крайградското селище се върна на мястото си. Мила слезе от верандата и отиде до оградата, където стърчаха самотните пънове на любимите ѝ дръвчета. Прокара пръсти по грапавия, пресен срез.
Предстоеше ѝ тежък месец. Развод. Делата за заличаване на вписването в Имотния регистър. Смяна на ключалките. Монтиране на видеонаблюдение. Дълги срещи и разговори с адвокати.
Тя отлично разбираше, че Борис Емилов няма да се откаже толкова лесно. Възможно беше дори да ѝ се наложи да наеме лична охрана. Знаеше и друго — Антон щеше да ѝ звъни до припадък, да плаче и да моли за милост. А Преслав, със своята глупава злоба, можеше да реши да си отмъщава.
Но в този момент, стъпила върху студената есенна пръст на собствения си законен имот, Мила пое въздух дълбоко и свободно. Миришеше на иглички, влажна земя и ново начало.
Тя извади телефона си и отвори приложението на разсадника.
— Седем туи „Смарагд“ — промълви под носа си, докато оформяше поръчката. — И да бъдат засадени по-дълбоко. Така, че никоя… повече да не може да ги изтръгне.
Натисна бутона „Плати“, обърна се и влезе в къщата. Трябваше да измие кухнята от следите на хората, които току-що беше изтрила завинаги от живота си.
Грешките излизат скъпо. Но умението навреме да направиш ревизия и да отпишеш загубите е онова, което отличава добрия счетоводител от жертвата на обстоятелствата.