В кухнята се стовари гробна тишина.
— Как точно? — гласът на Мила спадна до опасен шепот.
Антон не вдигна очи.
— Занесох нотариално съгласие… уж подписано от теб, Мила.
Тя застина на място.
— Значи си фалшифицирал подписа ми? При кой нотариус?
— При Красимира Велизарова. Тук, в града.
Тодорка Филипова изведнъж се раздвижи нервно и посегна към смачкания лист в ръката на Мила, сякаш можеше да го изтръгне и с това да заличи всичко.
— Айде стига, Миле, какво си се хванала за едни документи! Станалото — станало! Ще плащаме лека-полека. Преслав ще започне работа… като куриер, примерно. А ти засега ще изтеглиш кредит на твое име, ще покрием Борис Емилов. На теб ще ти дадат, нали взимаш добра официална заплата!
Мила я отблъсна с едно движение, както човек отпъжда досадна муха. После извади от чантата си телефона с напукано защитно стъкло и набра номер.
— Йоана? Здравей. Да, на вилата съм. Слушай внимателно. Отвори електронната справка към Имотния регистър. Кадастралният номер е… — тя издиктува цифрите по памет. — Провери тежестите.
Мила включи високоговорителя. Антон стисна клепачи, сякаш очакваше удар.
— Миле, зареждам… — чу се бодрият глас на юристката. — Охо. Имаш съвсем прясно вписване на ипотека по силата на договор. Заложен кредитор — Борис Емилов. Дата на регистрация — четиринадесети октомври.
— Благодаря ти, Йоана. А сега ми кажи нещо друго. Нотариус Красимира Велизарова не беше ли същата, на която миналата година едва не ѝ отнеха правата заради далавери с наследства?
— Същата е. Взима скъпо и работи мръсно. Какво е станало?
— Антон е ипотекирал къщата. Занесъл ѝ е фалшиво съгласие от мое име.
От телефона се разнесе дълга, цветиста псувня.
— Мила, това вече е наказателно престъпление. Осъзнаваш ли, че ако не атакуваш сделката, можеш да изгубиш имота? Този Борис Емилов след няколко месеца спокойно ще поиска принудително събиране върху залога.
— Осъзнавам. Подготви ми до утре сутрин проект на искова молба за обявяване на сделката за недействителна. И сигнал до прокуратурата — срещу нотариуса и срещу Антон.
— Ще го направя. Дръж се.
Мила прекъсна разговора и остави телефона върху масата. Вътре в нея всичко се беше вледенило. Гневът изгоря докрай и на негово място остана само студена, ясна сметка.
— Мила… Миличка, слънце мое… — Антон се свлече на колене направо върху мръсния под. — Недей в прокуратурата! Ще ме вкарат в затвора! А Преслав? Какво ще стане с него? Той ми е син!
— На теб ти е син. На мен не ми е никой. Точно както и ти вече не си ми никой — отвърна тя и се изправи.
— Ах ти, безсърдечна гадино! — изпищя Тодорка Филипова и се хвърли към нея с вдигнати юмруци. — Свои деца не роди, чуждото не пожали! Заради няколко тухли ще пратиш законния си мъж в затвора?!
Мила рязко улови ръката ѝ. Стисна сухата, тънка китка толкова силно, че старицата изскимтя и се сви.
— Слушай ме добре, дърта закачалко — изсъска Мила право в лицето ѝ. — На четиринадесети октомври, когато този нещастник уж е оформял моето съгласие в кабинета на вашата купена Красимира Велизарова, аз бях на фирмено обучение в Русе. Имам бордни карти, резервация за хотел и триста свидетели. Всяка графологична експертиза ще докаже, че не съм била в града и че подписът е фалшив.
Антон, все още на колене, обхвана главата си с две ръце и издаде глух, задавен вой. В този миг разбра, че всичко е приключило.
— Вашата измама ще се разпадне още на първото заседание.