Тодорка Филипова изведнъж изкиска гадно, с някакво мазно доволство. Остави черпака направо върху плота и по изкуствения камък веднага остана лъскава следа от мазнина. После без капка свян избърса ръце в подгъва на халата си.
— Охрана щяла да вика — проточи тя подигравателно. — Викай, щом толкова ти се иска. Само че преди това хвърли едно око тук, стопанке.
Свекървата бръкна в джоба на халата, измъкна сгънат лист и го тикна към Мила.
— Чети, чети. Нали си имаш очила точно за такива случаи.
Мила изобщо не искаше да докосва тази хартия. Вътрешният ѝ глас пищеше, че в нея има нещо отровно. Въпреки това тя рязко издърпа листа от ръката на Тодорка. Беше копие.
— Договор за залог на недвижим имот? — прочете Мила на глас, но гласът ѝ, против волята ѝ, леко се пречупи. — Залогодател… Антон. Заложен кредитор… някой си Борис Емилов. Предмет на залога — поземлен имот и построената върху него жилищна сграда… Размер на обезпечението — двеста и четиридесет хиляди лева!
Тя вдигна поглед от листа. За миг ѝ се стори, че кухнята се смалява, а стените бавно се свличат към нея.
— Какво е това, Антоне? Какви са тези двеста и четиридесет хиляди?!
Антон пребледня като платно. Отстъпи назад към мивката и стисна ръба ѝ така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
— Мила, наложи се… Преслав се забърка в страшна каша.
— Твоят син от първия брак? Онзи, когото изгониха вече от третия университет? — Мила пристъпи към него. — Каква каша?
— Той… взел премиум джип под наем през чужд профил и се забил във витрината на автосалон в един баровски квартал. Пострадали са две изложбени коли. Щети, неустойки, глоби… Борис Емилов е собственикът на салона. Започна да ме притиска. Каза: или парите, или Преслав ще изчезне така, че никой няма да го намери.
— И ти… ти си заложил нашата къща?! Къщата, която е на мое име?! — Мила едва си пое въздух от ярост. — Как изобщо си го направил, глупако? Ти не си собственик!
— Аз… по закон имам право на половината, защото е придобито по време на брака! — избълва Антон, но очите му шареха като на притиснат в ъгъла плъх. — Заложихме моя дял. Борис Емилов каза, че това му стига като гаранция.
— А аз затова се нанесох тук — самодоволно се намеси Тодорка Филипова, — да не вземе този Борис да прати някакви бабаити насам. Аз съм като крепостна стена. Ще пазя имота. А ти, вместо да правиш сцени, трябва да благодариш на мъжа си, че е спасил детето. Пари се изкарват, пак ще спечелиш.
Мила ги гледаше и не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Абсурдът се беше слял с юридическа катастрофа.
— Вие двамата сте направо клинични… — Мила бавно се отпусна на високия стол до бара, без да откъсва очи от договора. — Антоне, ти изобщо разбираш ли, че според Семейния кодекс не можеш да заложиш дори ролка тоалетна хартия от общото имущество без моето нотариално заверено съгласие?
Антон преглътна мъчително. По челото му избиха капчици пот.
— Аз… знам, Мила.
— Тогава Борис Емилов не е можел да впише сделката в Имотния регистър. Това е хвърчаща хартийка! — Мила смачка копието в дланта си. — Решили сте да ме плашите с този боклук, за да може майка ти спокойно да се окопае тук?
— Не е хвърчаща хартийка — каза Антон тихо, почти без глас. — В Агенцията по вписванията всичко е регистрирано. Залогът фигурира в системата.