Сърцето ми не заблъска лудо. Напротив — за миг сякаш спря, а после тръгна бавно, равномерно, почти спокойно.
Изправих се.
Отидох до печката. Свалих тенджерата с чорбата, като я хванах с две ръце през кърпа, и я оставих на пода до вратата.
После се върнах при масата. Взех тигана с кюфтетата. Купата със салатата. Кошницата с хляба.
Иван Борисов вдигна глава.
– Какво правиш?
Не му отговорих. Изнесох всичко в коридора, отворих голяма торба и наредих вътре тенджерата, тигана и купата. Завързах я здраво. Облякох си якето. Взех ключовете за колата.
– Мила Христова, къде тръгна? – Снежана Колева се надигна от стола.
Спрях на прага на кухнята. Погледнах нея. После Светлана Мартинова. После Алекса Тодорова. Накрая Иван.
– Чорбата ми не ви харесва, нали? Кюфтетата са сухи? Салатата е лоша, защото няма сирене? – гласът ми звучеше равен. Не крещях. Не треперех. – Тогава днес няма да обядвате.
– Мила, стига вече – Иван стана рязко. – Нормална ли си? Това е майка ми!
– Майка ти осем години яде от храната ми и осем години повтаря, че не става – притиснах торбата към себе си. – Триста осемдесет и четири съботи. Около трийсет хиляди лева за продукти. По пет часа всеки уикенд. И нито едно „благодаря“. Нито веднъж.
Снежана Колева стоеше с полуотворена уста. Светлана Мартинова и Алекса Тодорова се спогледаха.
– А иначе всичко изяждахте – обърнах се към свекърва си. – Всеки път. Чиниите оставаха празни. До последната троха. А после започваше: „рядко“, „като подметка“, „тя не умее да готви“. Добре. Отсега нататък си гответе сами.
Излязох от кухнята. В антрето си обух обувките, грабнах торбата и слязох до колата. Оставих храната в багажника и се върнах в апартамента.
– Можете да проверите хладилника – казах от коридора. – Празен е. Всичко отиде за вашия обяд.
Светлана Мартинова стана и отвори вратата на хладилника. Рафтовете наистина бяха голи. Бях прибрала и маслото, и сметаната. Бяха останали само буркан горчица и стари кисели краставички.
– Ти сериозно ли? – обърна се тя към мен.
– Напълно – отвърнах. – Прибирайте се. Или чакайте вечерта. Иван може да поръча доставка. С негови пари.
Снежана Колева без дума взе чантата си. Без дума облече палтото си. Светлана и Алекса я последваха. Иван стоеше в коридора и ме гледаше така, сякаш пред него беше непознат човек.
– Даваш ли си сметка какво направи? – попита тихо.
– Давам си – казах. – За първи път от осем години спрях да мълча.
Те си тръгнаха. Вратата се затвори. Останах сама в празната кухня, където още миришеше на кюфтета и зелева чорба, но на масата нямаше нищо освен празни чинии. Краката ми изведнъж натежаха и аз се отпуснах на табуретката.
Беше тихо. Толкова тихо, че чух кола да минава под прозореца. Притиснах длани към лицето си. Миришеха на лук и чесън. Същите ръце, които преди пет часа месеха кайма, сега лежаха отпуснати в скута ми.
Вечерта извадих храната от колата. Стоплих чорбата. Сложих си три кюфтета в чиния. Иван седеше в стаята и мълчеше. Аз вечерях сама. За първи път от осем години съботата беше моя.
Кюфтетата бяха сочни. Чорбата беше точно каквато трябва. Знаех го и преди. Но онази вечер най-сетне си повярвах.
Мина месец. Снежана Колева не се обади нито веднъж. Четири седмици — пълна тишина. Иван ходи при нея сам в събота, прибира се късно и не разказва нищо. Светлана Мартинова написа в семейния чат само една дума: „егоистка“. Алекса Тодорова ѝ сложи харесване.
Аз продължавам да готвя в събота. За себе си. И за мъжа ми, когато е вкъщи. Без бързане, без двайсет и четири кюфтета, без сто и осем лева за едно ходене до пазара. Вчера направих гъбена супа от три продукта. Иван изяде две купи и каза: „Вкусно е.“ За първи път от много време го каза, без да поглежда към майка си.
Тетрадката на квадратчета стои в чекмеджето на скрина. Вече не записвам в нея.
Понякога обаче си мисля дали не трябваше да постъпя иначе. Да седна, да разговарям, да обясня спокойно. Да не изнасям храната пред всички. Да не показвам празния хладилник.
После си спомням: триста осемдесет и четири съботи. Трийсет хиляди лева. И „подметка“, казано пред приятелка.
Прекалих ли тогава? Или осем години са достатъчно дълго време, за да има човек право най-после да спре да мълчи?