Седнах на ниското столче, без дори да усетя кога. Ръцете ми сами посегнаха към престилката — сгъвах я, приглаждах я с длани, после пак я сгъвах, сякаш от това зависеше нещо важно.
– Тя винаги ли се държи така? – попита тихо Ралица.
– Осем години – отвърнах аз. – Всяка събота.
Ралица само поклати глава. Не добави нищо. Понякога мълчанието на близък човек тежи повече от цяла реч.
Вечерта Иван се обади на майка си. Разговаряха двайсет минути. После се върна в кухнята и съобщи:
– Обидила се е. Унижила си я пред външен човек.
Пред външен човек. Ралица. Моята приятелка от петнайсет години. А когато Снежана Колева ме унижаваше пред нея, това явно беше напълно допустимо.
Извадих тефтера. Събота, дванайсети октомври. Продукти – седемдесет и шест лева. Време – шест часа, заедно с тестото. Резултат – „подметка“ пред приятелката ми.
Иван си легна. Аз останах на кухненската маса и започнах да смятам. Четири съботи месечно. Осем години. Триста осемдесет и четири съботи. По осемдесет-деветдесет, понякога сто лева за всяка. Излизаше повече от трийсет хиляди лева. Проверих сметката още веднъж. После пак.
Следващата събота Снежана Колева пристигна така, сякаш нищо не се беше случило. Със същата мелничка за подправки в чантата.
Третата събота на ноември се събудих в шест. Навън беше сиво, влажно и студено, а единственото, което исках, беше да се обърна на другата страна и да остана под завивката. Но станах. Предната вечер Иван беше казал: „Мама ще дойде с компания. Със Светлана и Алекса.“
Светлана беше сестра му. Алекса – племенницата му, на деветнайсет. Бях ги виждала общо три пъти. Последният път беше преди четири години, на юбилея на Снежана Колева. Тогава Светлана опита салатата ми и заключи: „Е, за домашно става.“
Отидох до пазара. Взех телешко, свинско за кюфтета, зеленчуци за салата, сметана, зелени подправки. После минах през магазина – хляб, масло, сирене за плато. Прибрах се и застанах пред печката.
Направих зелева чорба с прясно зеле. Домашни кюфтета – каймата смлях два пъти, сложих накиснат хляб и настърган лук. Пържих ги в чугунения тиган, който ми беше подарък от майка ми. Всяко кюфте – по пет минути от едната страна и пет от другата. Двайсет и четири броя. Два часа пред котлона.
Салатата беше от краставици, домати, репички, зелени подправки и олио. Обикновена, но от пресни зеленчуци, купени същата сутрин от пазара.
Към дванайсет масата вече беше готова. Пет чинии, пет комплекта прибори, салфетки. Хлябът – нарязан. Маслото – в масленицата. Свалих престилката, измих лицето си и се преоблякох с чиста блуза.
Дойдоха в дванайсет и петнайсет. Снежана Колева, Светлана и Алекса. Иван им отвори, целуна майка си, прегърна сестра си. Аз стоях в коридора и чаках.
– Ох – Светлана закачи якето си и подуши въздуха. – Мирише на кюфтета. Мамо, нали казваше, че тя не може да готви?
Снежана Колева не отговори. Само сви устни по онзи свой начин, който бях виждала стотици пъти.
Седнахме на масата. Разлях чорбата, сложих кюфтетата по средата, придърпах салатата по-близо.
Снежана Колева опита първата лъжица. Остави прибора до чинията.
– Зелето е жилаво.
Беше вряло четирийсет минути. Проверявах го.
Светлана си отряза парче от кюфтето, сдъвка го бавно и остави вилицата.
– Малко са сухи. Ти слагаш ли хляб в каймата?
Слагах. Накиснат в мляко. Както винаги.
Алекса ровеше в салатата с върха на вилицата.
– А защо няма сирене? Салатата е по-вкусна със сирене.
Това беше зеленчукова салата. С олио. Без сирене. Защото беше зеленчукова салата.
Иван ядеше мълчаливо. Главата му беше наведена, лъжицата се движеше от чинията към устата и обратно. Не се намесваше. Той никога не се намесваше.
Снежана Колева погледна Светлана. Светлана погледна Снежана Колева. И тогава свекърва ми каза високо, така че да я чуят всички в кухнята:
– Ето, виждаш ли, Светлана. Нали ти разправях. Двайсет и четири години омъжена, а още нищо не умее както трябва. Нито чорба, нито кюфтета. Аз на нейната възраст слагах трапеза за трийсет души и всички искаха допълнително.
Светлана кимна.
– Мама е права. Не се сърди, но ти просто не можеш да готвиш. Това е факт.
Факт. Двайсет и четири кюфтета. Два часа до тигана. Сто и осем лева за продукти – помнех сумата от касовата бележка. Триста осемдесет и четири съботи. И накрая – „факт“.
Усетих как пръстите ми се вкопчиха в ръба на масата и кокалчетата ми побеляха.