която поръчвах отделно – пушена, испанска, по четиринадесет лева бурканчето. И върху всичко това – мелничка с черен пипер. Без да ме попита. Без изобщо да се замисли.
– Снежана Колева – произнесох тихо, стараейки се гласът ми да не трепне, – приготвих ястието по рецепта. С марината, с паприка, с всичко необходимо. То беше готово.
– Готово е тогава, когато има вкус – отвърна тя, без дори да вдигне очи към мен. – А това беше блудкаво.
Иван Борисов мълчеше. Както винаги. За осем години нито веднъж – нито един-единствен път – не беше казал на майка си: „Мила готви хубаво.“ Нито веднъж не беше застанал до мен. Нито веднъж не я беше помолил да не пипа храната, която съм приготвила.
Приближих се до масата. Хванах тавата с пилето с две ръце – пареше дори през кърпата – и я занесох обратно в кухнята.
– Щом моето ядене има нужда от поправяне, поправяйте си го сами – казах.
Вилицата на Снежана Колева издрънча върху чинията. Иван рязко се надигна от стола.
– Мила, какво ти става? – избърса устата си със салфетка той. – Майка ми не е казала нищо чак толкова.
Нищо чак толкова. Осемдесет лева за продукти всяка събота. Пет часа до печката. И чужди подправки върху моята марината.
Не му отговорих. Оставих тавата върху котлоните, сложих капака отгоре и излязох в другата стая. От кухнята се чу гласът на Снежана Колева:
– Ето, виждаш ли я? Човек една дума не може да ѝ каже.
Иван дойде при мен след двайсет минути. Обясни, че майка му се била разстроила. Помоли ме да изляза и да ѝ се извиня.
Не излязох.
Същата вечер, когато Снежана Колева си тръгна, извадих един тефтер. Най-обикновен, с квадратчета и синя корица. Отворих го и написах: „Събота, 14 септември. Продукти – 84 лв. Време за готвене – 4,5 часа. Резултат – прекалено много пипер, добавен от свекървата. Благодарност – нито една.“
От този ден започнах да записвам всяка събота. Колко съм похарчила. Колко време съм стояла в кухнята. Каква е била реакцията. Тефтерът лежеше в чекмеджето на скрина, скрит под купчина кърпи.
След две седмици Иван ми съобщи, че майка му искала да идва по-често. Може би и в сряда. Попитах го защо. Той сви рамене и каза:
– Ами… липсваме ѝ.
Погледнах го, но не отговорих. Само тефтерът продължи да се пълни.
В онази събота вкъщи ми беше дошла приятелка. Ралица Тодорова – работехме заедно преди десет години, още преди да се премести. Беше пристигнала за уикенда и аз я поканих на обяд. Исках да ѝ покажа, че при нас всичко е наред. Семейство, дом, подредена маса – както си му е редът.
Бях направила баница с прясно зеле и яйца. Тестото го замесих още в петък вечерта, а сутринта го разточих. Плънката – зеле, задушавано четирийсет минути на слаб огън, четири сварени яйца и пресен копър. Получи се висока, златиста, с хрупкава коричка. Нарязах я на осем парчета и подредих чиниите.
Ралица опита първата хапка и затвори очи.
– Мила, това е невероятно. Ти трябва да печеш по поръчка. Съвсем сериозно ти говоря.
Усмихнах се. Това беше първият комплимент от два месеца насам. В моята собствена кухня, на моята собствена маса – първата добра дума.
Снежана Колева се появи без предупреждение. Влезе, видя Ралица, кимна ѝ кратко и седна.
– Баница? – взе си парче и отхапа. Дъвчеше бавно. – Тестото отвътре е сурово.
Не беше сурово. Проверявах го с клечка за зъби и тя излезе суха. Коричката беше равномерно изпечена, плънката – напълно готова. Но Снежана Колева отхапа още веднъж и бутна чинията настрани.
– Това не е баница – повиши глас така, че Ралица да я чуе ясно. – Това е подметка. Тестото е като гума, плънката киселее. Не разбирам как може двайсет и четири години да си омъжена и още да не си се научила да печеш.
Ралица спря да дъвче. Погледна първо мен, после Снежана Колева. Мълчанието продължи може би три секунди, но на мен ми се стори цяла минута.
– Снежана Колева – оставих чашата си на масата, – за осем години нито веднъж не сте оставили дори троха в чинията си. Нито веднъж. Нито от супата, нито от пилето, нито от кюфтетата. Може би тази „подметка“ не е чак толкова лоша?
Лицето на Снежана Колева почервеня до тъмночервено. Отвори уста, после я затвори. От другата стая Иван извика:
– Мила, стига вече!
Ралица мълчаливо продължи да яде своето парче. Дояде го. После си взе второ.
– Много е вкусно – каза тя и погледна право към Снежана Колева.
След обяда свекърва ми си тръгна. Без да се сбогува. Ралица ми помогна да разчистим масата и в кухнята най-сетне се настани тишина. Аз останах за миг до плота, с ръце, отпуснати върху престилката.