– Рядък е, като вода – Снежана Колева отмести чинията от себе си и почука с лъжицата по ръба ѝ. – Нали ти казвах, цвеклото се настъргва, не се реже на парчета. И дафинов лист си сложила прекалено много.
Боршът още вдигаше пара в голямата тенджера върху котлона. Пет часа по-рано бях станала по тъмно, само и само да стигна навреме до пазара за прясно телешко. Чаках на опашка, после избрах кост с мозък – точно каквато Иван Борисов обичаше. След това белих, рязах, пекох цвеклото отделно във фолио, за да не пусне сока си в бульона преди време. Опитвах три пъти. Посолявах внимателно, по четвърт лъжичка.
И накрая чух: „като вода“.
Работя като фармацевт. Шест дни седмично съм зад щанда – обяснявам лекарства, проверявам рецепти, броя наличности. Съботата е единственият ми свободен ден. Само че от 2018 година, когато Снежана Колева се премести в съседния квартал, съботите престанаха да принадлежат на мен.
Всяка седмица. Четири пъти месечно. Без пропуск, без предупреждение, без дори да попита дали ми е удобно. Идваше към десет сутринта, настаняваше се в кухнята и чакаше обяда. Иван Борисов ѝ отваряше, целуваше я по бузата и отиваше да гледа футбол. А аз оставах да готвя.
– Мила Христова, защо мълчиш? Казвам ти го за твое добро – Снежана Колева бутна чинията още по-далеч, сякаш самото ястие я беше обидило. – Бог да прости майка ми, тя правеше борш толкова гъст, че лъжицата стоеше права. А при теб е някакъв компот.
– Мамо, хубав е – обади се Иван Борисов тихо, без да вдига поглед от своята чиния. Той вече ядеше – бързо, безмълвно, загребвайки с хляб.
– На теб всичко ти е хубаво, ти не си придирчив – махна с ръка Снежана Колева. – Аз обаче съм свикнала с качество.
Стоях до печката. Престилката ми беше на петна от сок от цвекло, а ръцете ми пареха от горещата тенджера. Три часа бях отделила само за този борш. Костта струваше почти 10 лв. Сметаната беше купена отделно – домашна, от пазара.
Тогава Снежана Колева се изправи, приближи се до котлона и изля своята порция обратно в тенджерата. Не в мивката. В тенджерата. Пред очите ми.
– Не е доварен – произнесе тя съвсем спокойно. – Нека поври още.
Боршът беше къкрил четири часа. Цвеклото беше омекнало, зелето беше станало почти прозрачно, картофите се разпадаха. Знаех, че е готов. Колежките ми в аптеката ме молят за рецептата. Три момичета от сутрешната смяна си я бяха записали в телефоните.
Но аз не казах нищо.
Взех чинията на Снежана Колева и я занесох до мивката.
– Щом не ви харесва, не се насилвайте – изрекох с равен глас.
Тя ме погледна така, сякаш бях я ударила. Иван Борисов спря да дъвче. В кухнята настъпи тишина.
– Аз не го правя от злоба – сви устни Снежана Колева. – Уча те.
Осем години. Цели осем години тя ме „учеше“. Същата вечер, докато подреждах съдовете в сушилника, за първи път си помислих: може би тези уроци вече стигаха. Но мисълта отмина. Иван Борисов каза, че майка му се тревожи, че е сама, че ѝ е скучно. И аз пак замълчах.
След седмица Снежана Колева заяви, че отсега нататък ще идва всяка събота. И не просто щяла да идва, а да „помага в кухнята“. Аз кимнах. Иван Борисов се зарадва.
На следващата събота Снежана Колева пристигна с пакет. Вътре имаше черен пипер на зърна, сушен копър, хмели-сунели и дафинов лист, увит отделно.
– Ето – нареди тя всичко върху масата. – Истински подправки. Твоите ги изхвърли.
Тогава приготвях пиле с картофи. Филето беше престояло от вечерта в марината от кисело мляко и чесън – рецепта, която никога не ме беше подвеждала. Картофите нарязах на резени, намазах ги с олио и ги поръсих с червен пипер. Всичко остана във фурната час и половина.
Когато сложих тавата на масата, Снежана Колева извади своя пипер, отвори мелничката и започна да ръси направо върху общото ястие. Щедро. Без дума. Без да попита някого.
– Е, сега вече става за ядене – прибра мелничката и посегна към вилицата.
Иван Борисов си взе парче. Опита го и веднага се закашля – пиперът беше прекалено много.
– Мамо, защо толкова? – пресегна се той към водата.
– Значи без пипер ти беше добре? – изгледа го укорително Снежана Колева. – Ядеше безвкусна храна и ѝ се радваше?
Аз стоях на прага на кухнята. Час и половина във фурната. Марината от предната вечер. И паприката беше част от целия вкус.