Не престорено, не от любезност — а съвсем истински.
Разговорът им се проточи почти два часа. За училището споменаха за кратко — десетина минути, не повече. После темите сами се сменяха: работа, кварталът, градът, онова странно усещане, че всичко наоколо се променя по-бързо, отколкото човек успява да свикне.
Георги не я попита за съпруга ѝ. Елена не започна да обяснява.
Когато излязоха навън, той се обърна към нея и каза:
— Радвам се, че тогава ми отговори.
— И аз — отвърна Елена.
И този път в думите ѝ нямаше нито капка учтивост. Беше истина.
Светлана Огнянова се обади отново след седмица. Още щом Елена чу гласа ѝ, разбра, че нещо се е променило. Нямаше я онази жална нотка, нямаше театрална обида. Гласът ѝ звучеше стегнато, остро, почти без опит да прикрие твърдостта си.
— Искам да си наясно с едно — започна тя. — Александър Мартинов ще се върне у дома. При мен. Винаги се е връщал.
Елена не каза нищо.
— Мислиш се за много умна — продължи Светлана Огнянова. — Но аз съм виждала жени като теб. Появяват се, въртят се наоколо, после изчезват. А аз оставам.
— Светлана Огнянова — произнесе спокойно Елена, — в това сте права. Вие оставате. Това е вашият избор и вашият живот. Но Александър е възрастен мъж. И решенията му също принадлежат на него.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Ще видим — каза свекърва ѝ и прекъсна разговора.
Елена остави телефона върху масата, но дълго не откъсна поглед от него. Не самите думи я смутиха. По-скоро тонът. В него имаше прекалено много увереност за жена, чийто син уж беше тръгнал да говори със съпругата си. Прекалено много спокойствие.
Светлана Огнянова или знаеше нещо. Или подготвяше нещо.
Отговорът дойде два дни по-късно, и то от място, откъдето Елена изобщо не го очакваше.
Позвъни Анна Огнянова — съседката от долния етаж. Тиха жена, някъде около петдесет и пет, с която Елена се засичаше от време на време до асансьора и си разменяше по няколко любезни думи.
— Елена, не исках да се меся — започна тя притеснено, — но мисля, че е редно да знаете. Вчера при мен дойде една жена. Пълна, рижава, много… напориста. Представи се като майка на вашия съпруг. Разпитваше за вас. Как живеете, дали често сте сама вкъщи, идват ли ви… гости.
В Елена нещо застина — хладно, точно, без излишни съмнения.
— Благодаря ви, Анна Огнянова — каза тя. — Добре сте направили, че ми се обадихте.
Значи така. Не беше само плачливият глас по телефона. Не бяха само намеците и натискът. Светлана Огнянова действаше по-широко — събираше сведения, подреждаше някаква своя картина. Защо? За да я поднесе после на Александър Мартинов? За да усили колебанията му? Да му покаже „доказателства“?
Елена отиде в хола и седна в креслото до прозореца.
Навън градът си вървеше по обичайния начин — трамвай по релсите, гласове под прозорците, музика от някакъв автомобил. Съвсем нормален ден, в който обаче се случваше нещо, което никак не беше нормално.
Тя взе телефона и написа на Александър:
„Трябва да говорим. Днес. Важно е.“
Отговорът пристигна почти веднага:
„Идвам.“
Елена остави телефона настрани и погледът ѝ попадна върху суитшърта на Александър. Още стоеше преметнат върху стола до стената. Сив, мек, с поизносени лакти.
Някои вещи умеят да чакат.
Понякога и хората.
Въпросът е само какво точно очакват.
Александър пристигна след около четирийсет минути.
Елена му разказа всичко без заобикалки и без излишни подробности. За обаждането на Анна Огнянова. За посещението. За въпросите, които майка му беше задавала на съседката.
Той я изслуша мълчаливо. Лицето му постепенно натежаваше. Не от гняв — по-скоро от друго. От онова късно разбиране, което идва в неподходящ момент и затова боли повече.
— Тя не ми е казвала, че е идвала тук — произнесе най-сетне той.
— Знам.
— Защо ѝ е било да…
— Александър. — Елена го погледна право в очите. — Наистина ли не разбираш?
Той не отговори. Но от изражението му личеше, че разбира. Прекалено добре.
И двамата замълчаха. След малко той се изправи и отиде до прозореца — същия онзи прозорец, до който беше стоял вечерта, когато всичко се разпадна. Остана там известно време. После се обърна.
— Ще ѝ се обадя — каза той. — Още сега.
— Почакай — спря го Елена. — Не сега. Първо помисли какво искаш да ѝ кажеш. Не какво трябва. А какво ти самият искаш.
Александър я гледаше внимателно.
— За първи път ми говориш така.
— За първи път си готов да чуеш.
По устните му мина почти незабележима усмивка — само с единия край на устата. Елена внезапно си спомни как се усмихваше в началото. Леко, свободно, без усилие. Кога точно беше изчезнала тази негова усмивка, тя не би могла да каже.
— Ще си взема нещата — каза той тихо. — Ако нямаш нищо против.
— Нямам.
Той влезе в спалнята. Елена остана в хола и слушаше приглушените звуци — отваряне на гардероб, плъзгане на чекмеджета, шумолене на дрехи. Познати звуци. Почти домашни.
След известно време Александър се върна с раница на рамо. Забеляза суитшърта върху стола, взе го и го задържа за миг в ръцете си.
— Мислех, че си го изхвърлила.
— Не стигнах до него — отвърна Елена.
Той прибра дрехата в раницата, закопча я и се спря до вратата.
— Елена… Не мога да обещая, че веднага ще разбера всичко. Но ще опитам.
— Знам — каза тя. — Върви.
Вратата се затвори тихо, без трясък, без излишен звук.
Елена се върна в креслото до прозореца. Зад стъклото градът си беше същият — трамвай, чужди гласове, музика от преминаваща кола. Но в нея нещо най-после застана на мястото си. Не щастие. Не още. Просто яснота. Спокойна, твърда и нейна.
Телефонът лежеше до нея. На екрана светеше ново съобщение — от Георги Радославов:
„Как си?“
Елена се усмихна и написа:
„По-добре. Ще ти разкажа, когато се видим.“
После остави телефона и отново погледна през прозореца.
Животът продължаваше.
