— Мирът в едно семейство е нещо хубаво — съгласи се Елена. — Кажете го на Александър Мартинов. Сега има достатъчно време да ви изслуша, нали живее при вас.
И прекъсна разговора.
Пръстите ѝ не трепереха. Това я изненада приятно — да установи, че ръцете ѝ са спокойни.
Същата вечер се зае с гардероба в спалнята. Отдавна отлагаше това разчистване, а вътре вече се беше събрала истинска бъркотия: стари пуловери, непотребни кутии, зарядни от телефони, които отдавна не съществуваха. Вадеше всичко едно по едно върху леглото, разделяше го на купчини, сгъваше годните дрехи и ги слагаше в торби за дарение.
Най-отдолу, на долния рафт, попадна на стария суитшърт на Александър Мартинов — сив, мек, разтегнат при лактите. Някога го носеше непрекъснато, макар че напоследък изобщо не го беше обличал. Елена го задържа за миг в ръцете си. После го остави настрани.
Към десет вечерта телефонът ѝ изписука. Съобщението не беше от Александър. Номерът беше непознат.
„Здравейте. Извинете, случайно да сте Елена Ларина? Учили сме в едно училище. Казвам се Георги Радославов.“
Елена прочете съобщението веднъж, после още веднъж. Георги Радославов. Името ѝ говореше нещо — не ясно, а като спомен, покрит с прах. Висок, мълчалив, седеше до прозореца в часовете по физика. После беше изчезнал някъде — май родителите му се бяха преместили.
Тя остави телефона, без да отговори.
И въпреки това, неусетно се усмихна.
Навън градът бавно притихваше. Елена завърза торбите, подреди ги до входната врата и изгаси лампата в спалнята. Сивият суитшърт на Александър остана върху стола — така и не реши какво да прави с него.
Някои решения не се вземат за една вечер. Това вече го знаеше със сигурност.
На Георги Радославов отговори чак на следващата сутрин. Беше си направила кафе и почти без да мисли, написа:
„Да, аз съм. Здравей.“
Три думи. Нищо особено. И все пак, след като изпрати съобщението, обърна телефона с екрана надолу, сякаш беше скрила нещо.
Отговорът му дойде бързо. Пишеше, че е архитект, че от две години отново живее в същия град и че случайно попаднал на профила ѝ — някакъв общ познат бил споделил нещо. Изразяваше се кратко, без излишни украшения. Накрая я попита как е.
Елена гледаше екрана и си мислеше колко странно устроен е животът. Мъжът ѝ си беше тръгнал преди три дни, а сега от училищното минало се появяваше човек, който я питаше „как си“ с такъв тон, сякаш са се разделили вчера.
„Добре съм — написа тя. — Всичко се променя.“
Александър Мартинов се появи в събота. Без да предупреди. Позвъни на домофона, а Елена му отвори, без да пита кой е. Той се качи и застана на прага — без чанта, без раница, облечен със същото яке.
— Мога ли да вляза?
— Влизай.
Той прекрачи в антрето и се огледа, сякаш проверяваше дали междувременно нещо не се е променило. Нищо не беше мръднало от мястото си. Същите рафтове, същите обувки край стената, същата изтривалка.
Отидоха в кухнята. Елена включи чайника — просто за да има с какво да заеме ръцете си.
— Мама… — започна Александър и млъкна.
— Какво мама?
Той седна на масата и прокара длани по лицето си. Изглеждаше уморен. Не престорено, не театрално, а така, както изглежда човек, който няколко нощи подред не е спал както трябва.
— Още на третия ден започна да ми обяснява как било редно да си сгъвам дрехите — каза той. — После размести книгите ми. После ме помоли да не затварям вратата на стаята, защото ѝ било „неприятно, когато е затворено“.
Елена не отвърна. Наля вряла вода в чашите.
— Знам какво си мислиш сега — промълви Александър.
— Едва ли — каза тя тихо.
— Че сам съм си виновен.
— Мисля си, че това продължава от три дни, Александър. Само три дни. А аз живях с него три години — макар и от разстояние. Представи си какво щеше да бъде, ако тя се беше нанесла тук.
Той замълча.
Чаят стоеше помежду им — горещ и недокоснат.
— Обаждала ли ти се е? — попита най-накрая той.
— Да.
— Какво каза?
— Че искала мир в семейството и че ѝ било неудобно да се намесва.
Александър се усмихна накриво — кратко, без никаква веселост.
— Звучи познато.
— Знам.
Отново настъпи мълчание. Някъде навън, в двора, някой се опитваше да запали кола — дълго и упорито, двигателят отказваше да прихване.
— Елена — каза той, — не знам как да поправя всичко това. Наистина. Разбирам, че с нея… че не винаги е лесно. Но тя ми е майка. Не мога просто…
— Никой не казва „просто“ — прекъсна го Елена. — Никой не ти казва да я изоставиш или да я забравиш. Но ти всеки път избираше нея. Не нас — нея. И го правеше така, сякаш това изобщо не е избор, а нещо естествено, което се подразбира.
Александър гледаше в масата.
— Не съм го забелязвал.
— Знам, че не си. Именно това е проблемът.
Той си тръгна след около час. Не се сдобриха — но и не се скараха. Просто разговаряха. Истински. Може би за първи път от много време насам.
На стълбището Александър се обърна:
— Мога ли да дойда пак?
— Можеш — отвърна Елена.
С Георги Радославов се видяха в сряда — уж случайно, но и не съвсем. Той ѝ беше писал, че по работа често минава през нейния квартал, и я попита дали би изпила едно кафе с него. Елена помисли за секунда и се съгласи.
Кафенето беше малко, на първия етаж на стара кооперация — с дървени столове и меню, написано с тебешир върху черна дъска. Георги се оказа почти такъв, какъвто смътно го пазеше паметта ѝ: висок, ненатрапчив, с особеното умение да слуша внимателно.
