— Защото не знаех с какво да ви се отплатя. А сега вече знам. Искам да вдигна тази чаша за вас. За всеки един от вас. За това, че сте запомнили. Аз вашите лица никога не съм ги забравяла, но бях сигурна, че моето отдавна е изчезнало от паметта ви. А не е било така. Значи не съм ви хранила напразно. За вас.
Тя изпи компота на един дъх, сякаш в чашата имаше нещо далеч по-силно. За миг над масата падна тишина, а после избухна такова „ура“, че от съседната ябълка с крясък излетя една врана.
След това Елена Мартинова се движеше между тях, слагаше още палачинки, доливаше чай, заслушваше се в разговорите им и усещаше как в нея се разтваря нещо старо и тежко. Онази постоянна тревога, с която от години лягаше вечер и ставаше сутрин. Тревогата за Данаил Вълков — за семейството му, за кредита, за това, че работи прекалено много, получава твърде малко и рядко се обажда. Всичко това изведнъж се отдръпна някъде назад. Защото ето го сина ѝ — седнал върху обърнат сандък, с дъска на коленете вместо чиния, маже палачинка със сладко и обяснява на някого: „Не, рамките са за утре. Днес най-важното е да довършим фронтона, иначе ако завали, всичко ще се размие.“ И тогава тя разбра: пораснал е. Може да събере двайсет души, да ги подреди, да ги поведе и да построи веранда. И го беше направил заради нея.
Вечерта, когато хората започнаха да се прибират към палатките — бяха ги разпънали зад двора, до гората, за да не се блъскат всички в къщата — Елена остана седнала на старото стъпало пред входа. Данаил се отпусна до нея.
— Е, как ти се струва? — попита той тихо.
— Не знам как да ти благодаря.
— Мамо, недей така. За какви благодарности говориш? Аз трябва да ти благодаря. За всичко.
Двамата помълчаха. После Елена каза:
— Знаеш ли, винаги съм си мислела, че родителите дават на децата си, а после децата тръгват по своя път и толкова. Така е при всички. Нищо не съм очаквала, честно ти казвам, Данаиле. Само исках твоят живот да бъде по-лек от моя.
— Той е по-добър точно защото ти го искаше — отвърна той. — А сега аз искам и на теб да ти стане по-хубаво. Ако не друго — поне с една веранда.
Елена се засмя под нос и го побутна с рамо, както някога, когато беше малък, носеше двойка по литература и се оправдаваше: „Мамо, аз да не съм Пушкин.“
— Добре, майсторе. Утре пак те чакат онези фронтони.
— Фронтоните няма да избягат — каза Данаил и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да стане.
Седмицата се изниза неусетно, сякаш беше един-единствен дълъг ден. В петък привечер Елена стоеше на новата си веранда и гледаше как залязващото слънце облива градината в оранжево. Верандата беше точно като онази от изрезката — светла, широка, с плъзгащи се стъкла и с чистия мирис на прясно дърво. Дъските още не бяха боядисани, но това нямаше значение. Щеше да му дойде времето. На пода вече беше метнат старият кариран плед, а на перваза стоеше чаша чай. Лавандулата, която момичетата бяха засадили край входа, ухаеше едва доловимо и някак вълнуващо, като обещание за нещо хубаво напред.
На следващия ден всички щяха да си тръгнат. Но тази вечер отново бяха около масата — смееха се, пиеха чай и ядяха палачинки. И Елена изведнъж се улови, че най-силно от всичко желае на всеки от тези двайсет души — на Павел Тодоров, който преживяваше развод, на Благой Цветанов, който вече оредяваше отгоре, на момичетата с разсада, чиито имена така и не успя да запомни — някой ден да им се случи същият такъв миг. Мигът, в който човек разбира, че доброто се връща. Не непременно като палачинки. Понякога като дъски. Понякога като веранда. А понякога просто като двайсет души, които без договорка застават зад гърба ти и казват: „Помним как ни хранеше.“
През октомври, когато паднаха първите слани, Елена седеше на новата си веранда с одеяло върху коленете. Отвъд плъзгащите се стъкла вятърът превиваше оголените клони, а вътре беше топло — подовото отопление работеше безотказно и чаят в чашата не изстиваше. Тя взе телефона, снима залеза над ябълката и написа на Данаил: „Сине, тук дойдоха снегири. Ела. Ще има палачинки.“ Съобщението замина, а Елена се облегна назад в креслото и се усмихна — бавно, спокойно, като човек, който най-сетне е престанал да чака.
