Дългът по нея е около четири хиляди и осемстотин лева. Не е някаква чудовищна сума, но за вас… — тя се спря за миг, сякаш търсеше по-мека дума. — За нормално семейство това си тежи. Купувал е техника, водил е хора по заведения, подаръци за баща си, някакви тонколони за колата. И всеки път обяснявал: „Така трябва, за да изглежда всичко както трябва.“
— Както трябва — повтори Мария тихо. — Най-гнусният израз, който съм чувала тази година.
— Аз не знаех, че след това вие оставате без пари. Наистина не знаех. Да, за салатите се заяждах. Глупачка съм. Имам този отвратителен навик — ако не направя забележка, все едно никой няма да ме забележи. Но никога нямаше съзнателно да седна на маса, платена с последната ви заплата. Разбирате ли ме?
— Не съм сигурна, че ви разбирам.
— И това е справедливо.
— Дошли сте да ми се извините ли?
— Да. И да ви кажа още нещо: няма да ви убеждавам да се връщате. Нямам такова право. Аз самата възпитах Иван Борисов така, че той да реши, че любовта се доказва с показност. И аз имам вина. С мъжа ми през деветдесетте живеехме така — вкъщи празно, но пред хората с изправен гръб. Натрових го с това. Само че той порасна и започна да трови вас.
Мария я гледаше и за първи път не виждаше свекървата, седнала на празничната маса, а една обикновена изморена майка. Не добра фея — не. Маргарита Каменара пак държеше гърба си прекалено изправен, говореше рязко, свиваше устни. Но в гласа ѝ имаше пукнатина.
— Защо не ми казахте по-рано? — попита Мария.
— Защото вярвах на сина си. Майките често вярват на синовете си по-дълго, отколкото трябва. Това не е добродетел. Това е слепота.
— Той знае ли, че сте тук?
— Не.
— Щом разбере, ще вдигне скандал.
— Нека. И на мен ми се иска да поживея без театър.
— Какво очаквате от мен?
— Нищо. Само да знаете едно: не сте луда, не сте стисната и не сте неблагодарна. Лъгали са ви. Лъгали са и мен. Но за вас е било по-тежко, защото сте плащали с тялото си, с глада си, с нервите си.
Мария обърна глава към прозореца.
— Странно е. Толкова пъти съм си представяла как ще ви кажа нещо жестоко. Нещо точно, красиво, остро като нож. А сега не ми се иска.
— Ако ви трябва, кажете го. Заслужила съм си част от него.
— Не. Уморих се да раздавам присъди на всички. Искам просто да си събера живота обратно.
Маргарита Каменара кимна бавно.
— Ще се развеждате?
— Да.
— Ако се наложи, в съда ще потвърдя, че дълговете са негови лични. Имам преводите, имам съобщенията. Не му позволявайте да ви окачи на врата това, което е натрупал за собствената си корона.
Мария се усмихна безрадостно.
— Короната му беше от сьомга.
— И от моята глупост.
— Не сте длъжна да го казвате така.
— Длъжна съм. Късно е, но съм длъжна.
Точно тогава телефонът на Мария затрепери върху леглото. Иван Борисов. Тя погледна към Маргарита Каменара.
— Да вдигна ли?
— Вдигнете. Щом ще е театър, поне премиерата да е без декори.
Мария включи високоговорителя.
— Да, Иван Борисов.
— Мария, майка ми при теб ли е?
— Да.
— Сериозно ли? Мамо, какво правиш там?
Маргарита Каменара се наведе към телефона.
— Говоря с човека, когото две години представяше като кухненски уред.
— Мамо, не започвай пред нея.
— Тъкмо пред нея ще започна. Защо ми казваше, че Мария настоявала за скъпа трапеза?
— Не съм го казвал така.
— Точно така го казваше. Съобщенията са у мен.
— Ровила си ми в телефона?
— Да. Възпитателните мерки закъсняха, но се оказаха доста поучителни.
— Мамо!
— Не ми „мамо“-кай. Парите, които ти превеждах за храна, къде отидоха?
— За храна отидоха.
— Лъжеш. Видях извлеченията. Кредитна карта, автомивка, тонколони, ресторант с Николай Живков. Лъгал си мен, лъгал си жена си и отгоре на всичко си носил физиономията на обиден хранител на семейство.
От другата страна настъпи мълчание. Няколко секунди никой не каза нищо.
— Мария, не е така — обади се най-сетне Иван Борисов. — Обърках се. Исках да стане по-добре.
— За кого? — попита тя. — За мен ли? Докато вечерях с хляб и майонеза?
— Аз не знаех…
— Стига — прекъсна го Маргарита Каменара. — Не си знаел, защото не си искал да знаеш. И аз не исках. Сега вече знам. И ще ти кажа нещо: засега не идвай при нас с баща ти. Не защото не те обичам. А защото повече не искам да сядам на маса, купена с чужди сълзи.
— Мамо, ти отричаш ли се от мен?
— Не. Отказвам се от лъжите ти. Това са различни неща. Поживей, изплати си дълговете, научи се да купуваш елда без героизъм. После ще говорим.
— Мария, доволна ли си? Обърна и майка ми срещу мен.
Мария затвори очи.
— Иван Борисов, ти сам обърна всички срещу себе си. Аз просто излязох от залата.
— Ти разби семейството ни.
— Не. Спрях да подпирам нещо, което отдавна беше напукано.
— Аз те обичах.
— Обичаше ме, когато бях удобна.
— А ти сега си светица, така ли?
— Не. Ядосана съм, уморена съм и най-после съм сита. Това ми стига.
Той прекъсна разговора.
В стаята се разля тишина. Отвъд стената Христина Маркова беше усилила телевизора и някакъв бодър глас говореше за реколтата от домати. Животът, както винаги, изобщо не умееше да подбира музика за трагедии.
Маргарита Каменара се изправи.
— Ще тръгвам.
— Благодаря, че ми казахте истината.
— Това не е подарък. Това е дълг.
— И все пак благодаря.
— Мария… Вие никога не сте ми били особено симпатична.
— Взаимно, Маргарита Каменара.
— Е, добре. Поне започваме честно. Но сега ви уважавам. Не защото си тръгнахте. А защото отказахте да продължите да лъжете заедно с нас.
— Не си тръгнах от благородство. Просто вече не можех.
— Хората често стават честни, когато вече не могат другояче. Всичко останало е литература.
Тя посегна към празната торба, но Мария я спря.
— Оставете продуктите.
— Да ги оставя?
— Да. Не съм чак толкова горда, че да отказвам пиле. Особено ако идва без представление.
Маргарита Каменара се усмихна за първи път. Кратко, криво, но човешки.
Разводът приключи два месеца по-късно. В съда Иван Борисов изглеждаше отслабнал, изнервен, облечен с якето, което самата Мария му беше избрала предишната зима. Опита се да говори, че са избързали, че бракът може да се спаси, че всеки човек греши. Съдията го слушаше с умората на жена, която до обяд вече е чула пет различни варианта на едно и също: „Не исках така, то само стана.“
Мария каза спокойно:
— Нямаме общо имущество. Нямаме деца. Помирение е невъзможно.
Иван Борисов я погледна.
— Нищо ли не чувстваш вече?
— Чувствам. Затова се развеждам.
В коридора той я настигна.
— Продавам колата.
— Добре.
— Ще покрия дълговете.
— Така трябва.
— Мама почти не ми говори.
— Тя е възрастен човек. Ще се справи.
— Мария, а ако наистина се променя?
Тя го погледна без злоба. И сякаш точно това го удари по-силно от всяка обида.
— Промени се. Но не за да ме върнеш. А за да не се налага следващата жена до теб да се учи да брои макароните на шепи.
— Значи вече си ме погребала?
— Не. Най-после те пуснах. Има голяма разлика.
Той понечи да каже нещо, но думите не дойдоха. За първи път от много време Иван Борисов нямаше готова роля: нито успешен син, нито наранен съпруг, нито човекът, който издържа дома, нито жертва. Беше просто мъж в съдебен коридор, с документ за развод в ръка и с дългове, които вече не можеха да бъдат наречени семейни.
Мария излезе навън. Денят беше сив, асфалтът — мокър, край спирката две пенсионерки се караха за маршрутката, а във въздуха се смесваха миризма на бензин и топли банички от павилиона. Тя си купи една с капуста — гореща, крива, пареща пръстите. Отхапа и изведнъж се засмя.
Не защото всичко беше станало прекрасно. Не беше. Стаята ѝ беше малка, заплатата — обикновена, сметките тепърва щяха да идват, а напред я чакаха самота и дълги вечери, в които трябваше отново да се учи да не очаква чужди стъпки в коридора.
Но тази баничка беше нейна. Купена с нейни пари. Изядена без отчет, без благодарствени речи, без празнична покривка и без нечий глас над главата ѝ: „Масата трябва да се огъва, разбра ли?“
И за първи път от много месеци Мария не мислеше как да издържи до аванса. Помисли си друго: че животът всъщност не е длъжен да изглежда богат. Достатъчно е да не бъде фалшив.
