Тя затвори и едва тогава усети колко силно е стиснала телефона. Пръстите я боляха. Ралица се появи на прага.
— Е?
— Патицата победи семейните ценности.
— А той?
— Молеше ме да се върна, за да стоя вкъщи. Просто да присъствам. Като декоративна ваза. Явно без вазата масата губи вид.
— Плачеш ли?
— Не. Още не. Вероятно ще го направя по-късно, когато ми дойде редът.
През нощта Мария почти не мигна. Не защото се колебаеше. Колебание нямаше. Имаше само изтощение — толкова дълбоко, сякаш не се беше трупало две години, а още от детството ѝ. В главата ѝ непрекъснато се връщаха думите на Иван Борисов за майка му и за бедността. Спомни си своята майка, старата им кухня, мушамата с маргаритки, супата от пилешки гърбове, смеха в онези вечери, когато токът спираше и вечеряха на свещи не заради романтика, а заради неплатена сметка. Беше трудно, да. Но никога не беше срамно. А в брака си с Иван Борисов тя постоянно се чувстваше засрамена — от празния хладилник, от износените си ботуши, от собственото си раздразнение, от това, че не умееше да бъде достатъчно признателна за „семейството“.
На сутринта получи съобщение от него:
„Майка си тръгна по-рано. Баща ми не каза нищо. Тя заяви, че си неблагодарна.“
Мария не отговори.
След около час телефонът пак светна:
„Извинявай. Изпуснах си нервите. Нека се видим довечера.“
После дойде още едно:
„Не знаех, че приемаш всичко толкова навътре.“
Този път тя написа само:
„Ти не искаше да знаеш.“
Три дни по-късно Мария нае стая при жена на име Христина Маркова в къща в края на града. До работата пътуваше четирийсет минути с автобус, но стаята беше чиста: желязно легло, гардероб, прозорец към двор, където всяка сутрин кукуригаше съседски петел, очевидно несъгласен, че кварталът уж се води градски.
Христина Маркова я посрещна без излишни любезности.
— Мъжът ти ли те изгони?
— Аз си тръгнах.
— Браво. Чай ще пиеш ли?
— Ще пия.
— Парите навреме, мъже не се водят, в банята си събираш космите след себе си. Може да плачеш, ама тихо — сърцето ми не е за силни драми.
— Ще се постарая.
— Щом ще се стараеш, значи има надежда. Ти си ми третата квартирантка след развод. Първата се върна при нейния, втората се омъжи за електротехник, третата засега си ти. Статистиката е шарена, но човек все някак живее.
Иван Борисов започна да звъни всяка вечер. Първо говореше раздразнено, после жално, а накрая почти нежно.
— Мария, купих продукти по списък. Съвсем обикновени. Пиле, картофи, ябълки. Виждаш ли? Разбрах.
— Купил си си храна. Поздравления за навлизането в зрелия живот.
— Недей да се подиграваш. И без това ми е тежко.
— И на мен ми беше тежко. Само че междувременно режех салати.
— Говорих с майка ми. Каза, че може би съм прекалил.
— „Може би“ е любимата дума на хората, които са прекалили с петстотин и четирийсет лева.
— Мария, наистина искам да върна всичко както беше.
— А аз не желая да се връщам към нещо, от което вече съм си тръгнала.
— Но ние сме семейство.
— Семейството е двама души. При нас бяхме трима: ти, аз и страхът ти да не разочароваш майка си. Той винаги седеше между нас и се хранеше най-добре.
— Жестока си.
— Не. Просто най-сетне съм точна.
Седмица по-късно той се появи пред салона, в който тя работеше. Чакаше до входа с букет от супермаркета — три рози, целофан и панделка. Мария излезе след смяната, видя го и въздъхна уморено.
— Иван Борисов, не ме причаквай.
— Исках да поговорим нормално. Не по телефона.
— Говори.
— Да седнем някъде на кафе?
— Не. Изтощена съм. Кажи каквото имаш тук.
— На улицата?
— Нали обичаш да изглеждаме добре пред хората.
Той се намръщи.
— Мария, не разбирах, че за теб е чак толкова сериозно. Мислех, че просто мърмориш, както всички жени.
— Благодаря за задълбочения анализ на женската психика.
— Глупак съм, добре. Страхувах се родителите ми да не решат, че не се справям. Баща ми цял живот повтаряше: „Мъжът трябва да живее така, че майка му да не се срамува.“ Аз това се опитвах да правя.
— А жена му може да се срамува на касата, когато картата не минава.
— Ще се поправя.
— В какво точно?
— Ще се съветвам с теб. Няма да харча големи суми без да говорим. Ще кажа на родителите си, че бюджетът ни е обикновен. Ще им обясня всичко.
— Кога?
— Ами… следващия път.
— Ето. Пак следващия път. А сега какво им каза?
— Че имаме криза.
— Финансова или семейна?
— И двете.
— И защо има криза?
— Защото не сме се разбрали.
Мария дори се усмихна.
— Ние? Иван Борисов, ти похарчи парите. Ти разпореждаше. Ти лъжеше родителите си. Ти обезценяваше всяка моя дума. Но кризата изведнъж стана „ние“.
— Не искам сам да поемам цялата вина.
— А масата сам искаше да поемеш, нали?
— Това не е честно.
— Нечестно е жена ти да научава колко добре живеете от касовите бележки, които после плаща със собствените си пропуснати обеди.
Той отпусна букета надолу.
— Искаш развод?
— Да.
— Толкова бързо?
— Бързо беше, когато за десет минути натрупа в количката месечния ми нервен срив.
— Мария…
— Ще подам молба. Ако искаш — заедно. Ако не искаш — сама.
— А ако ти докажа?
— Какво?
— Че мога да се променя.
— Не го доказвай на мен. Докажи го на себе си. На родителите си. На продавача в магазина, на когото повече няма да носиш половината си заплата за една вечеря.
Тя тръгна към спирката. Този път той не я последва.
Мина месец. Мария свикна със стаята, с автобуса, с тишината, в която никой не питаше защо супата е без месо и никой не настояваше за празнична покривка. За пръв път отдавна си купи нормални ботуши. Не красиви, не мечтани, а просто топли, здрави, без пукнатини. В магазина държа кутията дълго в ръце и се засмя сама: ето го богатството — ципът не заяжда.
В петък вечер, когато се прибра и сложи чайника, Христина Маркова надникна в стаята.
— Имаш посетителка.
— Каква посетителка?
— Прилична жена. Само че лицето ѝ е такова, сякаш всеки момент или ще се извини, или ще ухапе някого.
В коридора стоеше Маргарита Каменара. Не беше с обичайното строго палто с кожена яка, а с обикновено яке и с торба от кварталния магазин в ръка. Изглеждаше по-възрастна, отколкото на семейната трапеза: под очите ѝ имаше сенки, устните ѝ бяха стиснати, но вече не властно, а объркано.
— Здравейте, Мария.
— Здравейте. Откъде разбрахте адреса?
— Иван ми го каза. Не веднага. Настоях.
— Защо сте дошли?
— Може ли да вляза? Това не е разговор за коридора.
— Нямам апартамент. Само стая.
— Виждам. Не съм дошла на проверка.
Мария се дръпна встрани. Маргарита Каменара влезе, огледа се, но не коментира нищо. Седна на ръба на стола и остави торбата на пода.
— Донесох продукти. Не като милостиня. Просто… има пиле, извара, ябълки. Ако не ги искате, изхвърлете ги.
— Защо го правите?
— Защото ме е срам.
Мария мълчеше.
— Мислих много — каза Маргарита Каменара и стисна дръжките на торбата. — Първо ви бях ядосана. Много. Казвах си: момиче с характер, зарязала сина ми за глупости. После Иван започна да ми говори, че вие все сте били недоволна, че нищо не ви е било достатъчно, че сте настоявали за хубава маса, понеже самата вие не сте искали да се изложите пред нас.
— Какво?
— Точно така. Знаех си, че не сте наясно.
— Той е казал, че аз съм настоявала?
— Много пъти. „Мария се притеснява, мамо, иска всичко да е хубаво. Мария казва, че е неудобно да ви посрещаме с проста храна. Мария се разстройва, ако масата изглежда бедна.“ Аз си мислех: млада е, горда е, иска да се покаже като добра домакиня. Понякога му превеждах пари.
— Какви пари?
— За продукти. По сто, по двеста лева, когато щяхме да идваме. Казваше, че ви е неудобно да поискате, че ви е трудно, но много се стараете. Аз мислех, че помагам и на двама ви.
Мария седна на леглото.
— Маргарита Каменара, той нито веднъж не ми е казвал.
— Разбрах. Преди няколко дни му прегледах телефона. Да, не е красиво. Но когато синът ти на трийсет и седем години лъже собствената си майка, красотата вече не е най-важният въпрос. Видях касови бележки, кредити, съобщения от банката. Не е харчил само вашите пари. Въртял е и кредитна карта, а моите преводи са отивали за минималните вноски.
— Кредитна карта?
— Да. Оказа се, че има и такава.
