Целувката му докосна бузата ѝ набързо — като отметка в списък със задължения. После вратата се затвори след него.
Мария остана неподвижна. Преброи до десет. После до сто. Накрая включи чайника, направи си чай без захар и го изпи бавно, без да усеща вкуса. След това извади от горния шкаф стар сив куфар с откъснат етикет.
— Е, Мария — каза си тихо, — заведението затваря за санитарен ден.
Нареди вътре дънки, бельо, две блузи, служебната си униформа, документите, зарядното, несесера с козметика и тънката стара верижка на майка си. В началото пръстите ѝ трепереха така, че едва закопчаваше циповете. После треперенето спря. От банята взе четката си за зъби. От фризера измъкна пакет пелмени, купени преди седмица с нейни пари, и сама се подсмихна на абсурдността.
— Страхотна зестра. Пелмени и нервен тик.
Телефона не го изключи. Само му спря звука.
Ралица вдигна още на второто позвъняване.
— Марийче, защо толкова рано? Аз още водя война с детето. Кашата я отрича като явление.
— Рали, мога ли да дойда при теб?
От другата страна за миг настъпи тишина.
— Можеш. Какво стана?
— Тръгнах си от Иван Борисов.
— Тръгна си като „скарахте се“ или тръгна си като наистина?
— Като куфар в коридора. И пакет пелмени.
— Идвай веднага. Адреса го знаеш. Само да предупредя — у нас е пълен хаос.
— В момента хаосът ми звучи като роднина.
В микробуса миришеше на мокри якета, евтино кафе от картонена чашка и умората на непознати хора. Мария седеше до прозореца, стискаше куфара между коленете си и чакаше паниката да я удари. Но паника не идваше. Напротив — градът зад стъклото за първи път отдавна не ѝ приличаше на клетка. Павилиони, аптеки, табели „ремонт на обувки“, ученици с раници, жена с пазарска чанта, която спореше с шофьора за спирката. Всичко беше обикновено до болка. И точно тази обикновеност я държеше на повърхността.
Ралица отвори вратата по разтегната тениска, с лъжица в ръка.
— Влизай. Кашата е по пода, детето е под масата, мъжът ми е в командировка. По-добри условия за нов живот няма.
— Благодаря ти.
— Казвам веднага: диванът е крив, но е честен. Чай?
— Да.
— И започвай да разказваш. Само без „може би аз съм си виновна“. За тази фраза удрям с лъжицата.
Мария седна в кухнята. На перваза бяха подредени бурканчета с крупи, а върху хладилника с магнит беше закрепен списък: „мляко, памперси, да не забравя да живея“.
— Пак купи храна за петстотин и четиридесет лева.
Ралица примигна.
— За сватба ли се готвите?
— За пристигането на родителите му.
— Те какви са, правителствена делегация?
— Майка му обича патица. Баща му уважавал хубавите мезета. А Иван Борисов обича всички да си мислят, че е успял човек.
— А вие какво обичате?
— Ние после ядем неща, които не струват пари. Най-вече гордост. Само че тя не се храносмила добре.
Ралица наля чай, без да каже нищо. Постави чашата пред нея и седна отсреща.
— Той изобщо разбира ли какво прави?
— Според него аз съм дребнава. Все едно ми се свидят пари за родителите му. А не ми се свидят за тях. Просто вече ми е жал за мен самата. Имам чувството, че не живея със съпруг, а с момче, което още носи бележника си вкъщи и чака: „Мамо, виж, аз съм добър.“
— Казвала ли си му го така?
— Две години. С всякакви думи. Тихо, спокойно, после високо. С таблица на разходите, с празен хладилник, със сълзи. Той слуша, кима, обещава… и после купува ананас.
— Мария, ананасът вече е диагноза.
— Вчера ми каза, че майка ми била свикнала с бедността.
— Ах, той… — Ралица прехапа устна, защото изпод масата изпълзя детето. — Слънце, отиди в стаята. Мама сега ще използва думи за възрастни.
Мария обви чашата с длани.
— Не искам да ме търси.
— Ще те търси. Особено когато разбере, че патицата няма да се сготви сама.
Телефонът започна да вибрира малко преди обед. После пак. После почти без прекъсване. Иван Борисов пишеше кратко — като човек, който първо се ядосва, а после постепенно осъзнава, че хладилникът не дава отговори.
„Къде си?“
„Защо няма никого вкъщи?“
„Мария, какви са тези номера?“
„Нашите идват след два часа.“
„Ти сериозно ли остави продуктите така?“
„Вдигни телефона.“
„Мария, не се шегувам.“
„Мама вече е тръгнала.“
Ралица погледна екрана.
— Ще му отговориш ли?
— Не.
— Правилно. Нека се запознае отблизо с патицата.
Към шест вечерта обажданията станаха още по-настойчиви. Мария седеше на дивана, а Ралица в съседната стая приспиваше детето. На екрана вече имаше четиридесет и две пропуснати повиквания. На четиридесет и третото тя вдигна.
— Най-после! — гласът на Иван Борисов звучеше прегракнало и разкъсано. — Къде си?
— При приятелка.
— При каква приятелка? Имаш ли представа какво става тук? Майка ми и баща ми почти стояха на стълбището, а теб те няма. Апартаментът не е подготвен, продуктите са в торбите, патицата е твърда като камък в хладилника, тортата се разтече, защото я сложих на масата, а явно трябвало да стои на студено!
— Неприятно.
— Неприятно? Ти подиграваш ли ми се? Майка ми пита къде си. Казах, че не се чувстваш добре. Тя веднага: „Тогава ще я видим.“ Аз не знам какво да ѝ кажа!
— Кажи истината.
— Каква истина?
— Че жена ти си е тръгнала.
В слушалката настъпи тишина.
— Мария, сега говориш под влияние на емоции.
— Не. За първи път от много време не говоря под влияние на емоции.
— Върни се. Ще поговорим след вечерята.
— При теб всичко е „след“. След празника, след гостите, след заплатата, след натиска на майка ти, след настроението на баща ти. Аз все съм някъде след всичко останало. Омръзна ми.
— Не можеш да постъпваш така.
— Мога. Вече го направих.
— И заради какво? Заради някакви продукти? Заради една касова бележка?
— Заради себе си. Заради това да не се будя повече с мисълта, че пак трябва да играя домакиня на заможен дом в нает двустаен апартамент, където зад печката има хлебарки.
— Преувеличаваш.
— Иван Борисов, зад печката наистина има хлебарки. Ти просто никога не поглеждаш там. Както не поглеждаш и в бюджета.
Той издиша шумно.
— Слушай, мама ще се разстрои.
— А аз две години не се разстройвах, така ли? Забавлявах се, когато перях едни и същи чорапогащи и ги сушах на радиатора, защото нямаше пари за нови? Смеех се, когато смятах дали да купя мляко или хляб? Танцувах от радост, когато ти вземаше коняк за баща си за сто лева, а на мен ми казваше да потърпя със зъба до аванса?
— Не знаех, че те боли зъб.
— Защото не попита.
— Можеше да ми кажеш!
— Казах ти. Отговори ми: „Сега не е моментът, мама идва.“
Отново се чу тежкото му дишане.
— Добре. Виновен съм. Това ли искаш да чуеш? Върни се и ще оправя всичко.
— Аз не съм предмет, който се връща на мястото му.
— Мария, не ме притискай с думи. Наистина съм в паника.
— Тогава поживей малко в нея. Аз отдавна съм там, само че без сьомга на масата.
— Мама иска да говори с теб.
— Аз не искам да говоря с нея.
— Стои до мен.
— Нека се отдръпне.
В слушалката се чу друг глас — остър, познат, с онзи тон, който не задава въпроси, а раздава присъди.
— Мария! Маргарита Каменара съм. Какъв е този цирк, който сте устроили?
— Добър вечер, Маргарита Каменара.
— Никак не е добър. Къде сте?
— На място, където се чувствам в безопасност.
— Какво значи „в безопасност“? Иван Борисов посягал ли ви е?
— Не. Просто харчеше пари така, сякаш удряше портфейла с чук.
— Не се правете на остроумна. Вие сте съпруга. Родителите на мъжа ви са дошли. Така не се постъпва.
— А как се постъпва? Жената мълчаливо готви, после мълчаливо дояжда макарони? Този курс не ми подхожда.
— Когато в едно семейство има трудности, те се решават у дома, а не се тича при приятелки.
— Аз ги решавах у дома. Много пъти. Вашият син чува само една дума — „мама“.
— Как си позволявате?
— Позволявам си да не бъда прислуга. Изненадващо, нали?
— Иван Борисов, вземи телефона — каза Маргарита Каменара вече настрани, не към нея. — Не разбирам какъв е този тон.
След миг отново се обади той.
— Доволна ли си? Сега тя мисли, че ме мразиш.
— Не, Иван Борисов. Не те мразя. Просто повече не искам да живея в твоята лъжа.
— В каква лъжа?
— Че сме добре. Че всичко ни е наред. Че скъпата трапеза е грижа. Че моята умора е каприз. Че майка ти няма да преживее пиле с картофи вместо патица.
— Ти правиш всичко прекалено сложно.
— А ти свеждаш всичко до касовата бележка.
— Върни се поне тази вечер. Моля те. Аз ще направя всичко сам, ти само бъди вкъщи.
— Не.
— Тогава какво да правя?
— За първи път от две години ще ти се наложи да решиш това сам.
