— Аз продадох апартамента си, а ти ме изхвърляш на улицата? Надежда, аз те обичах като собствена дъщеря… Обичах те. А ти…
Надежда Борисова отвори широко входната врата и каза съвсем спокойно:
— Гергана Валентинова, вие явно бъркате човешките отношения с пазарските си чанти.
Асен Костов се хвърли към куфара.
— И къде да отидем сега?
Едва тогава проумя, че това не е сцена, нито заплаха за сплашване. Надежда изнесе в коридора последната торба и постави до нея маратонките му.
— Ти настоя да се продаде жилището. Ти си зрял мъж. Ти носиш отговорност за решенията си. Къде ще живеете оттук нататък, е ваш проблем, не мой — произнесе тя. — Ти не си ми съпруг.
В този момент от стълбището се появи Стефка Филипова от петия етаж, облечена в шарен халат и с поглед, способен да разгадае всяка домашна измама още преди да е започнала. Не беше нужно никой да я вика. Живееше точно отсреща и от десет години чуваше всичко, което се случваше във входа.
— Ще поседя тук малко — обяви тя и се настани на ниско столче, което сякаш извади от нищото. — Ще ви държа под око. Да не вземе някой телевизор сам да си тръгне.
Гергана Валентинова притисна ръка към гърдите си.
— Лошо ми е. Кръвното ми се вдигна. Сърцето ме пробожда. Всеки момент ще падна.
— Почакайте — каза Надежда.
Тя отвори аптечката в антрето, извади амоняк, навлажни памуче и го поднесе под носа ѝ. Гергана се дръпна рязко, въздъхна шумно и почти веднага погледът ѝ стана по-буден.
— Жива сте, виждам — отбеляза Надежда. — Бърза помощ няма да викам. Няма признаци за спешно състояние.
— Вещица — изсъска Гергана. — Дано да…
— Стига — прекъсна я Стефка Филипова. — В чужда къща не се плюе. Багажът ви е ей там.
Асен още няколко пъти опита да „омекоти“ Надежда — ту с обещания, ту с укори.
— Ще върна всичко, разбираш ли? Ще ти купя пръстен, добре? Само не ме излагай така. Нека помислим. Майка ми е една. Ти си жестока. Кой ще ти подаде чаша вода, когато остарееш?
— По този въпрос се обърни към онези, които продават жилищата на възрастни хора заради кросоувър — отвърна тя.
В гласа ѝ нямаше истерия. Имаше само яснота.
Вратата се затвори. По коридора се проточи скърцането на колелцата на куфарите. Гергана още мърмореше нещо за „неблагодарници“, а Асен прошепна: „Ще съжаляваш.“ После и той замълча.
Надежда Борисова цялата трепереше, пръстите ѝ се разтрисаха, но не посегна към валериана. Стефка ѝ донесе вода.
— Добре се справи — каза съседката. — Отдавна беше време. Наблюдавах аз твоя „момък“. Той обичаше само онова, което дрънчи и блести.
— Благодаря ти, Стефке.
— Не на мен благодари. На себе си. Издържа.
Когато апартаментът най-сетне опустя, Надежда седна на един стол. Не тишината я плашеше. Плашеше я празнотата, в която вместо топли думи остават само чужди сметки за салфетки и планове за чужда собственост.
И тогава в нея изплува мисълта: „Мъже повече няма да има.“
Не защото „никой няма да я поиска“. Не. А защото тя вече не беше длъжна да доказва на когото и да било, че може да бъде „добра съпруга“. Беше се уморила от неуспешни семейни игри, в които все някой друг дърпа конците. Оттук нататък щеше да пази собствения си покой.
Телефонът ѝ звънна. Беше Димитър Яворов.
— Мамо, пристигнахме. Почти всичко изчистихме. Йоана намери чаши с жълти маргаритки и каза, че това ще бъдат нашите „празнични“ чаши. Аз укрепих рафта в кухнята и стегнах крана, защото леко капеше. Тук е толкова хубаво. Диша се лесно. Благодарим ти.
В думите му имаше не само признателност. Имаше увереност.
— Живейте там, сине — каза Надежда. — Нека внучето ми расте в тази къща. Утре ще дойда, ще донеса пердета и спално бельо. Ще огледам какво още трябва да се подреди.
Слушалката премина в ръцете на Йоана Рилскиа.
— Надежда Борисова, вие ни спасихте живота. Все едно огромен камък падна от гърдите ми… — тя замълча за миг. — Извинете. Не исках да звуча прекалено тържествено. Просто съм щастлива. Видяхме ябълките в двора. Ще се науча да правя онзи ваш пай — с конфитюра. И ще ви каним на чай. Благодаря ви.
— Йоана — отвърна Надежда, — няма да те уча само на пайове. Първо ще те науча как да намираш време и за почивка. Останалото само ще си дойде.
Тя остави телефона и погледът ѝ се спря върху роклята, която висеше в гардероба. Нека си стои там. Като напомняне.
Пред нея вече имаше нова люлка, малки бебешки дрешки и ябълков цвят. Това ѝ стигаше, за да не вярва повече в чужди „чудеса“, а в собственото си щастие.
