— …нямам намерение да давам пари за колички, памперси и бебешки дреболии. Първо трябва да мислим за себе си. И изобщо не искам врява в този дом.
— Това е моето внуче — отвърна тихо Надежда. — А този дом е мой.
— Дом ли? Засега е апартамент, в който живея и аз — натърти Асен Костов. — Не го забравяй.
След няколко дни той се прибра необичайно доволен, сякаш беше уловил голяма риба и едва чакаше да се похвали.
— Имам новина! Майка ми продаде жилището си. Точно навреме. Сега разполага с пари в брой. Време е най-после да вземем кола. Отдавна съм хвърлил око на един висок кросоувър — идеален и за вилата, и за ходене до болницата.
— Продала си е апартамента? — Надежда се напрегна. — Защо?
— Ами защото така. Парите на влог не вършат работа. Истинската работа е желязо на колела. Между другото, къде са ключовете от къщата на баба ти? Търсих в скрина, но ги няма. С мама решихме, че тя може да се премести там. Чист въздух, двор, градина. А ние ще ѝ ходим наблизо. Напълно логично е.
За миг гърлото на Надежда пресъхна. Къщата на баба ѝ беше на четирийсет минути с влак — с ябълковите дървета, старата липа и верандата, на която като момиче седеше с книга в ръце. Това беше къща, оставена на нея, не на Асен. И в мислите си тя вече я беше предназначила за Димитър: повече простор, въздух, тишина, за да може Йоана Рилскиа да изкара бременността по-леко.
— Ключът е у Димитър — каза тя спокойно. — Къщата е за тях. Скоро ще имат дете и им трябва повече място. Говорила съм за това с баба още докато беше жива.
— А мен защо не ме попита? — избухна Асен. — Какъв съм аз тук — мебел? Такива неща се решават заедно. Изобщо помниш ли кой е мъжът в тази къща? Ние с мама вече бяхме направили планове…
— Асен, ти не си мой съпруг — прекъсна го Надежда. — Планирай, моля те, собствените си покупки. Моята къща — мое решение. И още нещо: щом вашето семейство е настояло апартаментът да бъде продаден, сега вие ще решите къде ще живеете. Но в бабината къща няма да се настаните. Това не подлежи на обсъждане.
В ума ѝ изведнъж прозвуча гласът на Милена Каменара. Още през първата година, когато Асен се беше пренесъл при Надежда с четири торби и две кашончета, приятелката ѝ я беше предупредила:
„Слушай ме, Надежда. Той е удобен, но удобният човек не е непременно надежден. Ще се наглася към теб, докато разбере, че може да живее от твоите пари. Не прехвърляй нищо на негово име. Той просто търси изгода.“
Тогава Надежда се беше засмяла и беше обърнала всичко на шега. Страхуваше се от самотата и Асен ѝ изглеждаше като лекарство срещу празнотата. Само че лекарството се оказа евтина имитация.
— Значи майка ми остава при нас — отсече той. — Има свободна стая. Няма къде да отиде. Не сме зверове.
— Не — каза Надежда. — В моя апартамент — не.
— Ти полудя ли? — кресна Асен. — Ще изхвърлиш възрастна жена? Ще ни изложиш пред всички! Целият вход ще ни сочи с пръст.
Тя не му отговори. Просто влезе в спалнята, наведе се и извади изпод леглото куфара му — същия, с който преди три години „само временно“ се беше нанесъл при нея. Започна да подрежда вътре ризите му, маратонките, зарядните, шапките с козирки, евтините парфюми, старите касови бележки. Кутията с гирите дори не опита да вдигне — щеше сам да си я вземе. От една от торбите я гледаше нарисувано котенце от логото на магазина.
Асен стоеше в кухнята и звънеше на майка си. Телефонът светеше, а той говореше високо, сякаш с гласа си можеше да принуди Надежда да се предаде.
— Ти не ме чуваш! Опомни се. Мама е настинала. Трябва някой да се погрижи за нея. Изчакай малко. После ще измислим нещо.
Той беше уверен, че Надежда ще омекне. Нали винаги досега беше отстъпвала.
Минаха часове. Накрая в коридора вече стояха подредени две торби, един куфар и четири вързопа. Малко след това Гергана Валентинова прекрачи прага, огледа вещите с недоумение и започна да влачи вътре собствения си куфар.
Надежда набра Димитър Яворов и включи високоговорителя, за да чуят думите ѝ и двамата.
— Сине, слушай ме внимателно. Къщата е ваша. Премествайте се. Настанявайте се спокойно. Ще ви помагам с каквото мога.
— Мамо… — гласът на Димитър веднага се оживи, макар че той винаги се стараеше да се държи сдържано. — Благодаря ти. Не можеш да си представиш колко много ни спасяваш.
— Мога да си представя — отвърна тя.
— Надежда Борисова — не издържа Йоана Рилскиа и се включи развълнувано, — плача от щастие. Благодарим ви. Ще пазим всичко. Вече започнахме да чистим кухнята, аз ще измия и прозорците, а Димитър ще сложи рафтове. Няма да ви разочароваме.
— Живейте там — каза Надежда меко. — Това е бабината къща. Тя е за вас.
Гергана Валентинова стоеше до вратата с три торби в ръце и явно чакаше някой да внесе и четвъртата.
— Какво е всичко това? — попита тя.
