— Оттук нататък ще говориш единствено чрез адвоката си — изрече през зъби Светослав. — Обличай се. Давам ти две минути.
В антрето купчината с торби и пакети растеше с всяка следваща секунда. Теодор Руменов, препъвайки се в крачолите, набързо нахлузи дънките си. По лицето му избиха червени петна, а погледът му започна да шарка трескаво.
— Ще съжаляваш жестоко за това! — изсъска той към жена си. — Ще заведа дело за делба! Част от този апартамент ми се полага по закон! И аз съм давал пари за ремонта!
— Жилището е наследство от баба ми — напомни му спокойно Галина Александрова. — А ключовете от колата ги остави на шкафчето.
Теодор застина на място. В очите му за миг проблесна истински страх.
— Как така? Аз всеки ден трябва да ходя на работа с нея!
— Автомобилът е регистриран на мое име. Вноските ги плащам аз, всеки месец. Ти дори не фигурираш в застрахователната полица. Ключовете. На масата.
Светослав направи крачка напред — не рязка, но достатъчно ясна. Теодор стисна челюсти, бръкна в джоба си с треперещи пръсти, извади връзката ключове и я хвърли върху шкафчето така, че металът издрънча остро.
След минута входната врата се затвори тежко зад него. В коридора настъпи тишина. Галина остана неподвижна и се заслуша как хората на Светослав изнасят багажа надолу по бетонните стълби.
— Добре ли си? — попита брат ѝ и я прегърна през раменете.
Галина пое дълбоко въздух, сякаш за първи път от месеци можеше да диша свободно.
— Знаеш ли, Светослав… олекна ми. Все едно най-после свалих от себе си нещо огромно, което ме притискаше и не ми позволяваше да продължа напред.
Следващите два месеца преминаха в документи, срещи, заявления и нервни очаквания. Теодор изпълни заканата си — действително подаде иск в съда.
Още на първото заседание неговият представител започна с патос да обяснява какъв огромен принос имал клиентът му за преобразяването на просторния апартамент.
— Моят доверител лично, денем и нощем, е участвал в създаването на семейното огнище — заяви уверено юристът. — Поради това настояваме да му бъде присъдена сериозна компенсация за направените подобрения.
Галина седеше до своята адвокатка и мълчеше. Когато дойде техният ред, върху съдийската маса беше поставена дебела папка.
— Вътре са приложени официални договори със строителни фирми, както и подробни банкови извлечения — каза защитничката ѝ. — От тях ясно се вижда, че всички материали и всички услуги са платени изцяло от сметката на Галина Александрова.
Адвокатката замълча за кратко, после добави:
— Освен това същите извлечения показват още един съществен факт. Ищецът е превеждал тайно на майка си четиридесет процента от месечния си доход. Реалното му финансово участие в домакинството се е свеждало до епизодично купуване на дребни продукти.
Лицето на Теодор се издължи. Срещу сухите и точни документи нямаше какво да противопоставят. Съдът отхвърли претенциите му като неоснователни.
На излизане от сградата Галина беше пресрещната от Йорданка Велизарова. Есенното палто висеше по нея като безформен чувал, а устните ѝ бяха свити от яд.
— Остави момчето без нищо, на улицата! — прошепна злобно тя. — Какво да прави сега? Натъпкал се е в моята малка квартира и спи на стария разтегателен фотьойл!
Галина се спря. Погледна я внимателно, без гняв, но и без капка колебание.
— Йорданка Велизарова, вие сами доведохте нещата дотук. Вие се месехте в чуждо семейство и с години отглеждахте в сина си навика само да взема. Искахте той винаги да бъде до вас, нали? Е, честито. Синът ви се върна. Хранете го, обслужвайте го и се наслаждавайте на компанията си взаимно. От мен повече няма да получите нищо.
Тя заобиколи онемялата си бивша свекърва и с уверена крачка тръгна към колата си.
Мина половин година.
Галина стоеше в широката си кухня. От новата фурна се носеше деликатен аромат на печени зеленчуци с провансалски билки. В жилището беше тихо, подредено и спокойно.
Телефонът върху масата избръмча кратко. На екрана се появи дълго съобщение от непознат номер:
„Галина, Теодор съм. Майка ми ме побърква с вечните си забележки и контрол. Разбрах всичко. Вината беше изцяло моя. Може ли да се видим? Ще си наема отделно жилище, обещавам.“
Галина прочете текста бавно, докрай. На устните ѝ се появи лека, съвсем искрена усмивка. В нея вече нямаше нито гняв, нито обида. Остана само тихо учудване — как изобщо беше търпяла толкова дълго чуждата наглост.
Тя изтри съобщението, добави поредния номер в черния списък и си наля чаша хладна вода с лимон. Зад панорамния прозорец една след друга светваха уличните лампи и прозорците на съседните сгради. Пред нея имаше спокойни почивни дни.
